Баю Баев
Ние, българските моряци (20)

Първите ни отдельонни командири (1931 г.)

Нашият курс, който се състоеше от 40 души, беше организиран като първи взвод на новосформираната учебна рота. Втори взвод бяха новите курсанти на специалните школи. Така продължи, докато се водеше единичното ни обучение, т.е. до началото на новата учебна година — октомври 1931 г. Нашият взвод се състоеше от пет отделения със съответните отдельонни командири, които току–що бяха завършили теоретичния курс на училището и които, освен отдельонни командири, бяха едва ли не полубогове за нас. Няма да сбъркам дори ако кажа — богове — герои. Та малко ли е три години да си войник, моряк, че и ученик.

На първо отделение командир беше Димитър Паскалев, въз височък, с широко, отворено русо лице, със светлосини, умни очи и с широки, светлоруси вежди. Впоследствие той се прояви както във военния, така и в търговския флот.

На второ отделение командир беше Тремол Иванов, също в блока на първенците на двадесет и осмия випуск на Морското училище. Той беше малко мургав, с черни очи, малко по-нисък от Паскалев, но също така много добре сложен. Беше по-въздържан в движенията си и ние го считахме за по-сериозен от Паскалев. Когато трябваше да заговори с някого в строя, отиваше съвсем близо до него, гледа го право в очите, повдига бавно лява ръка, а–ха да го хване за колана. Паскалев беше по-шумен, по-подчертано непреднамерено наперен. Сигурен съм, че Тремол вътрешно бе по-вглъбен от Паскалев. Много по-късно така се сложи животът ни, че ние, кога отблизо, кога отдалече, трябваше да работим за една цел, за една идея — развитието на българския търговски флот и пристанища. Не зная Тремол как е чувствал моята помощ, но ще си позволя още тук да кажа, че благодарение на неговата специална подготовка и не по-малка култура от една страна, и от друга на факта, че той не се скъпеше да се раздава, аз съм получавал голяма и всестранна помощ от него, за което съм му много благодарен.

На нашето трето отделение командир беше Иван Хасъмски. Скромен и тих човек, с чувствителна душа, и до известна степен лиричен. Спазвайки най-стриктно военните правилници, установения ред и взаимоотношенията между старши и младши курсисти, той намираше начин да ни разбере — нас, уплашените зайци. По-късно на негово място за кратко време дойде Христо Тотев, а през лятото на 1933 г. той ни беше взводен подофицер. Аз, пък и съвипускниците ми, особено тези, които бяхме влюбени в гребането, имахме запазени чувства за него. Тотев имаше голяма прилика в характера си с Хасъмски, но и се отличаваше, главно с подвижността на говора и на тялото си. Той, например, не се боеше вечер, след храна, след изтеклия в напрегнат труд ден по усвояване до съвършенство гребането и управлението на лодките под платна, тайничко да ни вкара в някоя от лодките и с гребане да хукнем в залива ту на север, ту на юг. Гребяхме много, но също слизахме по здрач и на брега. Варна и тогава имаше чудни брегове. По-чудни и от днешните, защото всичко по тях беше така девствено и диво. Тук искам да кажа, че ние попрекалявахме с нашето „пиратско“ перчене. Тогава още ги нямаше днешните големи пътнически лодки, които отнеха романтиката на залива и морето. Варненци и летовниците се возеха и разхождаха с малки дървени лодки с гребла и с по едно ветроходно платно с преносимост 7 — 8 пътника. По него време тъкмо бяха започнали да се появяват тук–там и лодки от същия тип с вградени в тях моторчета с по две–три конски сили. Тези лодки именно палеха нашия „корсарски“ хазарт. Тъй като никоя от тях не можеше да ни излезе насреща по скорост, ние налитахме да се мерим с тях и винаги ги изпреварвахме. Това притесняваше и пътниците, и лодкарите, особено вечер в тъмнината. Хората се бояха да не ги блъснем. Но и да се страхуваха, можеха ли да се обадят? Макар че от наша гледна точка те нямаха основание да се боят. В повечето случаи лодкарите се правеха, че не ни забелязват. Рядко някой лодкар се опитваше да се отдели от пътя си, но и това не му помагаше, защото Тотев веднага свиваше към него.

На четвъртото отделение отдельонен командир беше Александър Буюклиев. Той, въпреки презимето си, беше възнисичък. Не беше лош човек, но когато говореше пред отделението си или с някой от нас, злобно съскаше, нещо, което ни плашеше, и, най-важното, сам не знаеш, така, както си говори, ще те похвали ли или внезапно ще те ухапе с някое наказание.

И накрая, на петото отделение, на сачмичките, командир беше Иван Кичуков. Ръстът му оправдаваше името му. Но иначе беше налят и силен. Не мога да кажа какъв характер имаше, но си спомням, че още през първата седмица на единичното обучение той ни наказа в двора на казармата, не помня за какво провинение. Построи ни, седна на пъна на едно отсечено дърво и подаде команда „Клекни — стани“. Извади една тенекиена пищялка и започна: свирка — „Клекни“, свирка — „Стани“. Аз лично преброих 68 клякания. Докато не ни взе силите, не спря да подсвирва. След това, в продължение на три–четири дни, за да слизаме по каменната стълба, която водеше от спалното помещение за двора, трябваше да се крепим за парапета й.

Взводен подофицер по това време беше Пано Найденов — вече в последния курс на училището. Външно по облекло и походка беше малко поразтурен. Говореше с дълбок, малко гърлен глас, но веднага проличаваше големият му житейски опит и човешка топлота. По-късно той се отдаде на захарната промишленост.

Теоретичните занятия се водеха само сутрин. Подготовката за тях и самостоятелната работа се провеждаха също в класната стая, индивидуално — всеки за себе си, при спазване на пълна тишина, от 19 до 21 часа. Вечерната проверка обикновено траеше от 21 до 21,30 часа, освен ако нямаше повод за някакво „конско“ евангелие. След това, който желаеше, можеше да продължи да се занимава допълнително пак в класната стая, до 22,30 часа.

Следобедите ни бяха заети: два дни — строеви занимания по плаца с по-близки и по-далечни преходи; два дни практически занимания в арсенала, който се намираше на северозапад от сегашния център на Варна. Самият Арсенал бе съоръжен със свой газов двигател — хоризонтален, едноцилиндров, с мощност 25 — 30 конски сили. Имаше още три други отделения — ковачница с две огнища и механично-пружинен чук, шлосерско и стругарско отделение с три струга. Механичният чук и двата вентилатора за огнището и за шмиргелите се задвижваха от съвременните за онова време трансмисии, форгелета, прикачени по стените и тавана, свързващи се с машините посредством множество шайби и кожени ремъци.

Останалите два следобеда от седмицата бяха определени за практика по морско дело. Това за нас бе най-трудното занятие. Трудността се състоеше не в самото обучение — гребане и ветроходство (през зимата не на шега студувахме), а преди всичко в отиването и връщането от казармата на Осми полк до казармата на Флота. Все пак, нали всичко има две лица, справедливо ще бъде да кажа, че тия почти ежедневни излизания през града или на плаца бяха желан психически отдушник за затворения казармен режим.

Времето минаваше, макар и непоносимо бавно. Ние вече ставахме войници. Във втори курс, освен дневални в коридора до пирамидите с оръжието, започнахме да даваме наряд за охрана на банката и затвора. Е, това не беше много често, но и никак не беше леко, още повече, че спал, не спал, трябваше да се догонва пропуснатото в клас.

След първата ни новогодишна домашна отпуска, желана и мечтана от нас заради срещата ни с родителите, назначиха Любомир Давидов, ученик от трети курс, за корабник на училището. По-добър избор не би могло да се направи. Давидов беше „арабия“, знаеше и можеше всичко. Струваше ми се, поне тогава, че командването на училището с трите му курса, за него не представляваше никаква трудност. Ние го познавахме и преди това, но отдалече. Сега не само го опознахме отблизо, но го и обикнахме. По-късно се случи така, че с него се засякохме на практиката на миноносец „Строги“. Той вече бе изкарал една година във Военното училище в София и сега караше морския си стаж на миноносеца като бъдещ морски офицер.