Баю Баев
Ние, българските моряци (104)

Пожарът в пристанище Бургас (1945 г.)

Беше месец октомври 1945 година. Времето минаваше. Работата в пристанището бързо се съвземаше. Съветските кораби започнаха да докарват от Съюза стоки, крайно необходими за нашата страна. Получавахме най-различни товари и най-необходими на първо време стоки и суровини, нужни за нашето стопанство и за изхранването на животните, че и на хората. Колкото и чудно да ни се вижда днес, тогава, срещу първата зима след Девети септември, че и през втората, ние внасяхме от Съветския съюз дори и сено. През пристанището продължаваха да преминават и турски товари, главно лешници, смокини и фъстъци, които сега съветското правителство получаваше, съгласно търговското споразумение между Турция и Германия. Тези товари се превозваха с турски гемии и беше нещо обичайно в басейна на пристанището да се видят едновременно по 30 — 40 гемии — едни разтоварват по кейовете, други чакат на котва ред, често пъти опънали всичките си платна да ги сушат след някой тихичък есенен дъжд.

При такава обстановка през първата половина на октомври 1945 г. в пристанището пристигна в пореден рейс съветският кораб „Карл Маркс“, натоварен с 1 800 тона памук на бали. Пристанищните работници обещаха да разтоварят памука за 36 часа — нещо не само небивало до тогава, но и въобще немислимо. Обещаха и го изпълниха. И тъй като вагоните не достигаха за нуждите на пристанището, цялото количество памук беше разтоварено на стиф, зад челните магазии в протежение на 600 — 700 метра, от вълнолома до тогавашната сточна гара, дори по-нататък. Тук–там насред стифа бяха оставени проходи за преминаване на хора и каруци. В съседство със западния край на стифа беше челната магазия — масивна бетонна сграда с желязна покривна конструкция, и пред нея, до западната й страна, се намираше открита товарна площадка. В самата магазия бяха складирани 700 тона тютюн на бали за износ по западно направление, а на площадката — 3 500 тона пулпове, дестилат и ракия в бъчви за СССР. Пак там, но от северната страна на стифа с памук, имаше друга, стара дървена магазия, пълна със сухи агнешки кожи, също за износ. Тази магазия беше непосредствено до стифа с памук. Делеше ги само един ж.п. коловоз. От 7 — 8 месеца парната маневрена тяга бе заменена с една дизелова локомотивка, която, макар и слабичка, добре си вършеше работата.

Едва „Карл Маркс“ бе излязъл от пристанището, когато някой прибяга в двора на пристанищната работилница и извика:

— Пожар! Памукът гори!

Затичахме се всички натам. Да, гореше памукът, но огънят беше още едва забележим. Светлосини, почти невидими огнени езичета леко облизваха наредените в стифа бали памук.

Памукът беше запален точно от тази „безопасна“ дизелова локомотивка, която била с неизправен искродържател. Тя минала на завоя и запалила стифа. Източният вятър залепил искрите за стифа и… готово. Още повече, че тогава балите идваха обвити с хартия.

Аз вече бях участвал в не един и два митинга. И бях почувствал каква непобедима сила представлява събралият се народ — на някой площад, пред зданието на някоя значима служба или пред къщата на някоя особа. Мирен народ, но внушаващ страшна сила. Обаче това, което стана и се вършеше в продължение на 4 — 5 часа в пристанището, докато пожарът не бе потушен истински, бе един подвиг — единичен, личен и масов подвиг на мъже и жени.

Първи, на групи, тичешком, заприиждаха пристанищните работници. Нямаха общ ръководител, но все пак до известна степен подходиха организирано към огъня. Атакуваха го в средата на стифа, буквално с голи ръце. Тук–там някои бяха въоръжени с ломове и куки, които им служеха при обработката на товарите. Започнаха да свличат и измъкват горящите бали памук. Но те горяха и не можеха с нищо да се изгасят. Тогава някой извика:

— Влачете ги и ги хвърлете в морето!

До морето имаше по-малко от 40 метра. Помъкнаха балите натам между двете магазии. Но това не помогна, огънят се разгаряше. Памукът вече гореше с червен пламък, изпускаше черен, непоносим дим.

Второ, дойде противопожарна кола и от движение се вмъкна в прохода точно там, където балите бяха вече раздърпани към морето. Не минаха две–три минути, и пожарникарите заедно с командира си, опърлени от огъня, оставиха колата си и избягаха. Тогава двадесетина смелчаци от пристанищните работници награбиха колата и едва ли не на ръце я изнесоха от пожара.

Трети дойдоха хората, народът. Те идваха, тичаха на групи, поединично, разпилени, но всички през глава бързаха. Хора, много хора. Две, три, пет хиляди. С лопати, брадви, куки, мотики, жените с кофи, с бакъри. Прииждаха на вълни цели предприятия. Стичаха се от разните краища на града. Някои се бяха сетили да вземат инструменти и пожарогасители от фабричните противопожарни табла, други носеха навити на кръг пожарни черва. Опъваха ги още отдалеч и за да не ги тъпчат хората и колите, жените, наредени една до друга като на шпалир, ги държаха с ръце, вдигнати над главите им.

Четвърто, пристигна влекачът „Васил Левски“ с капитан Панко Василев. „Левски“ малко преди пожара бе заминал за Варна, но екипажът му, като видял черния облак на пристанището, разбрал, че памукът гори и капитанът му решава да се върнат, за да окажат евентуална помощ. Пускат в действие пожарната помпа — 200 тона на час, но всичко се оказа безрезултатно, защото в пристанището не се намери достатъчно дълъг шланг, който да достигне до пожара.

Огънят, сякаш напук на хората, непрекъснато и бързо се разгаряше. Високо издигналите се огнени езици започнаха да облизват електропровода, чиито кабели минаваха над самия стиф. Прибягнах до пристанищната телефонна централа. Опитах да се свържа с електроразпределението, за да поискам да изключат тока от пристанището. Въртях, въртях — все заето. Най-после — „Да, да, току–що го изключихме“.

На връщане минах покрай склада с агнешките кожи. Някой беше наредил на стотина жени да влачат балите вън от пристанището. Първите бали бяха вече изнесени в първата напречна уличка извън пристанището. По-далеч от пожара — по-сигурно. Веднага отмених извличането на кожите. Те бяха толкова засипани с нафталин, че полосата, по която ги влачеха, вече бе започнала да побелява от него. Ако огънят се пренесеше през дървената стена на склада и оттам по разпиляния нафталин, не само че щеше да настигне изнесените кожи, но имаше реална опасност да се разпростре и в града. Тогава този квартал се състоеше от наредени една до друга дървени едно- и двуетажни къщи.

Пети дойдоха локомотивите. Случаят с разпиляния нафталин ме накара да мина от другата страна на магазията, за да видя дали дъските не са се подпалили. Не пушеха и нямаше да се запалят, макар и вече с подпухнала боя, защото два огромни локомотива с още по-големи тендери бяха застанали на коловоза между пожара и магазията и яростно обливаха нагрятата дървена обшивка. Локомотивът в нашия случай се оказа много по-ефикасен от пожарната кола. Но това не ме учуди. Учудиха ме машинистите — как успяха да се дотътрят с тези тежки локомотиви чак дотук по разнебитените и разкривени пристанищни коловози.

Да се спаси памукът беше вече невъзможно. Пожарът, въпреки всичките ни усилия и ентусиазъм, побеждаваше. Борбата с пожара прерасна в борба за неразпространението му върху други обекти. Въпреки всичко не се размина и това. Гореше тютюнът в стоманенобетонната магазия. Стоманеният й покрив се огъна и се свлече. Добре, че вятърът не духаше от морето, та отровният тютюнев дим не засягаше хората. Затова пък същият този вятър издуха хвърлените в басейна бали и те, горящи, заплаваха към рибния кей. По пътя им имаше разставени към 30 лодки на котва, пътнически и рибарски. Много от тях при допира си с балите също се запалиха. Плацът пред рибния кей още не бе завършен, а само насипан и подравнен с пясък. Там трудоваци, дошли също да гасят, разравяха ями в пясъка и в тях засипваха горящите бали.

След една седмица комисия обиколи района, за да види какво от памука е останало годно за ползване. Изровихме една бала и я разтворихме. От нея бухна пламък. Вътре в отделни направления имаше овъглени в памука зигзагообразни канали. Тлеенето на огъня се бе разпространило бавно в тези посоки, където балата е била по-слабо пресована. Отворихме втора, трета — все същото. Оставихме ги. Реши се да ги отваряме в момента, когато памукът щеше да се продава направо на купувачите.

Между тичащия насам–натам човешки мравуняк започнаха да се появяват пийнали хора с весело светещи очи и позачервени лица. Огънят беше обхванал бъчвите с пулпа, дестилата и ракийката. Спасителите им не закъснели да се възползват от това и да се почерпят този път не с греяна, а с горяща ракия.

Шести дойдоха противопожарните служби от Карнобат, Ямбол и Сливен. Пристигнаха и варненските огнеборци. Всички се включиха направо в гасенето, но огънят фактически бе свършил вече своето. Вечерта, по тъмно, се изля проливен дъжд. Той довърши окончателно пожара, но не съвсем. На другия ден бе взето решение каквото е останало от памука, да се извози и складира в недостроените още морски бани. Извозването му бе възложено на пристанищните каруцари. И чудно, и смешно: памукът го товарят и събират с вили; от него тече вода; напълват каруцата, каруцарят седи отгоре му, шибва коня и след няколко метра подскача като ужилен.

Чудно нещо излезе горелият памук. Толкова вода и дъжд се изля върху него, и не се предаде. Каква температура се бе развила от горящия памук не зная, но стълбовете на електропровода — стари ж.п. релси — се бяха извили и с челата си опираха върху калдъръма, чиито камъни от сиви бяха станали червени.

На мен, като по-безработен (влекачът „Раковски“, на който бях капитан, бе временно предаден на Съветското морско командване), а и с още невъзстановени след бъбречна операция сили, ми дадоха няколко пристанищни работника да събера останалите обгорени бали и вълма памук и да ги разпродам на населението. Тогава народът беше оголял и жените с голяма охота го купуваха. Дойдоха селяни и селянки от цяла Странджа и от прибалканските села. Мерих и продавах три седмици. Парите внесохме за подаръци на войниците, пострадали от войната.

Този пожар ми остана като обица на ухото. Където и да отидех на работа, не го забравях. В пристанище Варна, в корабостроителните заводи КОРБСО, по корабите. И въпреки това ми се случи да преживея или да наблюдавам други седем или осем пожара.