Баю Баев
Ние, българските моряци (132)

Една малка конструктивна несъобразност

Товаренето приключи в 18 часа. Отплавахме в 19 часа по тъмно. Поехме от двата маневрени влекача по едно буксирно въже. Влекачите плавно ги натегнаха. Отдадохме всички швартови въжета от носа и кърмата. Корабът плавно се отлепи от кея. Влекачите го развъртяха в басейна и го помъкнаха към 500 метровия шлюз, единият отпред, другият откъм кърмата. Пред шлюза освободихме влекачите и със собствен ход влязохме вътре. В шлюза бяхме трети по ред, зад нас за влизане имаше още четири кораба. Изчакахме ги. Докмайсторите изравниха нивото на дока с нивото на реката. Отвориха шлюза. Скоро дойде и редът ни да излезем. Завихме надясно и влязохме в дясното русло на реката.

Пред нас бе първият завой наляво. Пилотът поиска 200 наляво. Корабът, кой знае защо, не послуша руля. Грешка на рулевия? Не, рулевият не грешеше. Какво ли пък ще да е това „чудо“? „Още 100 наляво“ и чудото излезе наяве — корабът бързо завиваше надясно.

— Ляво на борд! — намесих се аз. Корабът продължава да върви надясно. Вече сме право пред брега. — Пълен назад! — командвам аз, поел от пилота управлението на кораба. — На бака! Отдай дясна котва!

Изтичащата верига из клюза гръмоли в репродуктора на парлангото.

— Задръж котвата! — Котвата и пълният назад спряха кораба перпендикулярно на реката. — Стоп машина! На бака! Задръж здраво веригата!

Приливът беше висок, вследствие на което течението на реката беше почти равно на нула. Ние избегнахме засядането, но затова пък създадохме крайно критично положение за другите кораби, които се движеха отгоре и отдолу по реката. Някои свиреха тревожно, други лавираха, а първият на двадесетина метра зад нас премина на „пълен назад“.

Сега пък първи „овладя“ положението пилотът:

— Дайте два червени на мачтата! — това означаваше „Не мога да маневрирам“. Старпомът натисна двете бутончета. На двете латунени лентички светна тъмночервена светлина.

Корабът, увиснал само на котвата, бавно се развъртя. Пътят бе свободен. Угасихме червените светлини. Остана да свети само котвената на носа. Оставих старши помощника с пилота на мостика, а аз отидох в рулевата. Там заварих главния механик, втория механик, електротехника и палубния боцман. Вторият механик и елтехникът се „возеха“ около рулевата машина. Боцманът бе коленичил в останалата не изпомпана вода и нещо пипаше по дъното около две потопени във водата тръби. „Двамата търсят «късото», но боцманът какво търси?“ — си мисля аз и поглеждам въпросително към главния механик.

— Един от селсините е изгорял, другите са още топли. Не ни е ясно защо са изгорели. Търсим причината. Вторият механик Илков и боцманът предполагат, че е някъде в проводниците. Сигурно е прескочил ток от един към друг.

— А боцманът какво търси? — питам аз.

— Предполагаме, че в тръбата, през която преминават проводниците, е влязла вода, и може би там е станало късото, затова боцманът с пръсти търси пробойната.

Тръбите бяха две. Слизаха една до друга от стената и тръгваха по пода към рулевата машина. Рулевата машина всъщност имаше две съвсем отделни захранвания — за сигурност. Ако едното откаже, другото да го замести. Всичко беше така, както трябваше да бъде по изискванията на морския регистър. Сега вторият механик и елтехникът се чудеха как да превключат на второто захранване. Не се виждаха никакви показателни знаци. А на мен не ми бе ясно защо тръбите с проводниците преминаваха по пода, когато биха могли да минат по тавана и оттам да се надвесят над рулевата. Навярно бе допусната малка, неподсказана от практиката конструктивна несъобразност. Най-после боцманът се изправи:

— Като че ли напипах нещо като пробойна.

Боцманът и вторият механик се оказаха прави — едната от двете тръби се беше напълнила с вода и беше предизвикала „късо“ съединение. Сега оставаше да се премине на второто селсинно устройство. Работата и тук обаче удари на камък. Табелката и стрелките с указания за превключването бяха така замазани с боя от неколкократното боядисване, че от написаното не можеше нищо да се разбере. Пратих боцмана да доведе двама моряци — Камбоджата и още един — с чукчета, скрапки и телени четки.

За да се превключи захранването, трябваше и няколко стержина да се поставят в определено положение — на зелено. Но както зеленото, така и червеното бяха най-лекомислено зацапани със сива боя. Боцманът и моряците се захванаха внимателно да снемат засъхналата боя. Най-после до едното кръгче се показа зелена стреличка. Много добре. Сега къде ли е насрещната стрелка? Боцманът се зае да я търси. Камбоджата разчистваше боята около другия селсин. Дойде и машинният боцман. Вторият механик пое ръководството по демонтажа на тръбите. Елтехникът разгадаваше селсините. Демонтираха пробитата тръба. Отрязаха проводниците. После ги съединиха на открито. Пробата излезе успешна, но с предупреждение „Внимателна маневра с рулевата машина“.

Вдигнахме котвата. Развъртяхме се и със среден ход (за хатъра на рулевата) поехме в тъмното надолу по реката. В 02.30 излязохме от реката. Пилотът насочи кораба на север и с чувство на отговорност към професията си подробно ми обясни:

— Течението на прилива сега е две и половина мили с посока норд–ост. Пред вас на пет мили има светеща червена шамандура. Някои от нас я наричат „коварната шамандура“. Минете внимателно покрай нея, да не би течението да ви изхвърли върху нея.

Съветва ме, сякаш аз не зная или не можех да узная всичко това. Дойде пилотният кораб. Изхвърли хоризонтална стълба от надстройката си върху нашата палуба. Пилотът премина изправен по стълбата, държейки се с две ръце за нейните парапети. Морето беше необичайно тихо за този район и сезон. Въздухът бе напоен с проникваща през дрехите влага. Видимостта бе намалена, но все пак се търпеше.

Малкото камъче — нехайно боядисаните превключватели на селсините — не можа да „преобърне“ кораба.