Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Посрещане на Нова година в Биская (1967 г.)

В навечерието на Новата 1967 година екипажът на м/к „София“ се състоеше от:

— капитан Тодор Камбуров

— старши помощник–капитан Баю Баев

— главен механик Иван Андреев.

Всички останали: помощник–капитани, механици, моряци и мотористи бяха на възраст между 21 и 25 години. Тогава „София“ беше известен като „младежки кораб“.

Тези млади хора бяха си създали чудесна младежка организация. Имаха си всичко. Работеха и носеха вахтите си отлично, взаимно се възпитаваха, правеха си шеги колкото щеш, и всяка с определена цел — повдигане духа и самочувствието на всекиго поотделно и на всички заедно, изправяха допуснати грешки, немарливост, и т.н.

Между нас имаше и един втори механик. Беше отдавна излязъл от комсомолската възраст. Нещо не му вървеше нито в дружбата с хората, нито в работата му в машината. Постоянно се хвалеше, че много знае, много е видял, че е добър специалист, но младите не вярват на приказки, а на себе си.

И ето, зададе се новата 1967 година. Първата част от рейса привърши благополучно, макар и с куп изпитания и трудности. Новата година щеше да ни завари в Биская, на път за родината. За посрещането й младежите решават да ни направят и една шега с връхна точка: за всеки член на екипажа — от капитана до камериера — изготвят дружески шарж с пожелание да му се случи нещо, което комисията е определила. Пожеланията и поздравленията бяха ги записали на магнетофон. Бяха подготвили и предметна лотария — пак за всекиго по едно подаръче, каквото се падне. Много от подаръците младежите изработиха сами. На моториста, който носи вахта заедно с „неудачния“ механик, препоръчват да измайстори, докато е на вахта, едно дървено валяче. После го видяхме — беше седемдесет сантиметра голямо. А ето от къде им бе хрумнала тази идея.

Историята е следната. Водещата петорка младежи, начело с третия помощник–капитан Петко Русинов и стажант-механика Димитър Миладинов решават да създадат „измамна“ афера, като въвлекат в нея въпросния втори механик. Изготвят широкообхватен план на действие и започват да го прилагат.

Радистът, със съгласието на капитана, да „получи“ официална радиограма с „истински“ входящ номер от параходството до главния механик със следното съдържание:

„Бургаското пътно управление има остра нужда от валяци. Потърсете, макар и бракуван, някой валяк, и го заплатете с ваши и на екипажа пари. Пътното управление гарантира добра цена за валяка“.

Главният механик Иван Андреев е в течение на играта, но не бърза да й даде широк размах. Умело създава тайнственост около нея. За два–три дни намира само трима „сътрудника“. И мълвата, макар и неофициално, тръгва из кораба.

Аз имах за уреждане малка парична сметка с Иван Андреев и, без да подозирам за някаква „игра“, отидох в кабината му да се изплатя. За зла участ там заварих и втория механик, който в този момент настояваше, дори се караше, на всяка цена да го включат в покупката на валяка. За купуване на валяк до този момент аз не бях чул нищо. Мина ми през ума, че това ще да е някаква шега, но си замълчах. После се разбра.

Иван Андреев отказал да включи втория механик. Тогава той слиза в моряшкия салет и пред присъстващите предлага да закупят втори валяк, защото големците — капитанът, старши помощникът и главният механик — тайно си плетели кошницата. Защо и те да не се пооблажат? Един от присъстващите, посветен в играта, изказва съмнение по поръчката на такъв стар бракуван валяк. Механикът започва да спори разпалено — той с очите си видял как старши помощникът Баев направил първата си вноска при главния механик. Така играта за закупуването на валяка вървя повече от десетина дни. Всички знаеха, че е майтап, само вторият механик продължаваше да агитира за закупуване на втори валяк. Дружеският шарж на общата новогодишна вечер мина при небивал успех. Много се бяха потрудили момчетата да намерят за всекиго най-характерното и същевременно най-ободряващото. В разгара на празничната вечер дойде ред и на томболата. Всеки изтегли от поднесеното му панерче по един късмет. Започна тегленето. Смях до бога. Чак някъде накрая третият помощник извади от панерчето плик и го отвори: дървено валяче за този, който не може да си купи бракуван валяк.

Естествено, въпросното дървено валяче с надлежния номер от томболата се падна на втория механик. Как го организираха тия хлапетии, и до ден–днешен не мога да си обясня, при положение, че всичко по тегленето на лотарията вървеше безупречно, честно, и се наблюдаваше от тридесет чифта очи.

И още нещо. Вторият механик и майсторът на валячето бяха, както казах, една вахта. Механикът вижда, че мотористът нещо майстори в работилницата. Как е могъл да не го запита поне веднъж какво толкова усилено работи, вместо да си гледа вахтата.

Разсъмваше се. Вахтите отдавна се бяха сменили. Силният норд–ост продължаваше да вдига неимоверни грамади от водни планини, но никой не му се сърдеше. Корабът се заливаше от борд на борд. Гейзери вода изскачаха от палубните шпигати. Вода и пяна лудуваха по палубата. Но тоя път страшният норд–ост вилнееше откъм кърмата на кораба и сякаш го гонеше пред себе си: „По-скоро, по-скоро към родината!“.