Баю Баев
Ние, българските моряци (73)

Извозване на гемия, натоварена с евреи (1940 г.)

Наскоро, след като Милонас (имаше такъв дребен корабособственик) докара на името на жена си едно старо желязно корито без собствен ход, със съвременното за тогава име „Македония“, и започна да вози каменни въглища от Бургас за електрическата централа във Варна, почетният софийски богаташ Конфино, щом надуши авантата с превоза на въглищата от Бургас за новата парна електрическа централа на Варна, също закупи и докара едно старо корабче с триста тона товароподемност. Нарекоха го „Рудничар“. Макар че корабчето беше едно мръсно и ръждясало корито, ние, моряците, все пак му се радвахме. Божан Тодоров (Тайгроса), който от как се помнеше, бе мечтал да се качи на кораб, най-после успя да изпълни тази своя мечта. Назначиха го за втори механик на „Рудничар“. Изглежда, че нашите впечатления от разстояние се оправдаха — корабчето наистина не бе в ред. Контролните власти ту го пущаха да направи един–два рейса, ту го спираха за неопределено време. Така „Рудничар“ работи около две години и след това се изгуби. Изгуби се, но не съвсем. Чух, че Конфино го прехвърлил на по-голяма печалба. Въглищата вече не бяха интересни за него. А и дунавските шлепове, докарани в Черно море, избутаха „Рудничар“. Същото се бе случило и с „Македония“. Двата кораба започнаха да возят нелегално евреи за Близкия Изток. Това бе една голяма, супер алчна измамническа дейност, но основана на нещастието на невинни хора — мъже, жени, старци и деца. Имам предвид евреите, които Хитлер бе подгонил отначало навън от Европа, а после към концентрационните лагери на смъртта. Този епизод е много интересен като замисъл, цел и изпълнение, и може да се счита за по-късно подобрено издание на някогашното пиратство. Тук аз на него няма да се спирам, ще кажа само, че Конфино започна да вози евреи с „Рудничар“ по 6000 лева на човек. Но за да е верен на себе си, започна да изкупува на старо вече бракувани гемии. Позакърпи ги от тук, от там, и започва да ги тъпче с евреи, като им обещава, че ще ги извозва с параход. Да, с „парахода“ „Рудничар“.

Един ден в края на лятото, на път от Атия за Несебър, видях някъде към Емине една гемия под платна да навлиза в Бургаския залив. Вечерта, вече прибирайки се, видяхме гемията застанала на котва в басейна на пристанище Бургас, съвсем близо до западния му входен фар. Разбрахме, че гемията беше натоварена с евреи за Близкия Изток, но по пътя получила повреда на мотора и се прибира под платна в Бургас. Гемията се застоя два дни в пристанището, но на пътниците не разрешаваха да излизат на брега. Една лодка ги снабдяваше с храна.

На третия ден по обед ми съобщиха, че началникът на пристанището Борис Василев Станев ме вика по служба. При началника заварих бившия началник на Бургаското пристанище Борис Николов Станев — инспектор в дирекция „Съобщения“. Имал да ми казва нещо. Излязохме и седнахме на пейката под асмата, която растеше до самото здание на пристанищното управление. Борис Станев след кратко въведение ми каза:

— От София Ви нареждат да откарате гемията с евреи до турската граница още тая нощ. Но съвсем тайно. Нашето правителство не иска никой да знае, че помагаме на евреите да бягат от България. Затова бързаме. Няма време за поправка на мотора им, а и те самите бързат. Нали сте чули? Бягат.

— А корабния дневник? Нали там ще личи.

— Нищо няма да пишете.

— Как нищо? А как ще оправдая разхода на въглищата?

— Пишете, че сте ходили до Емине да носите бутилки със светилен газ за фара.

Виж ти, и корабните дневници можели да се фалшифицират.

Приех. Нали хората бяха тръгнали кожите си да спасяват.

Вечерта, идвайки на кораба, заварих на палубата един полицейски подпоручик с трима полицаи. Разбрах всичко. Направих се, че не ги забелязвам. В салона бай Васил ме посрещна разтревожено:

— Байчо, ти видял си на кораб полиц?

— Видял съм, бай Василе.

— Аз искал да отиде при нея, при началник пристанище. Полиц не пуща мен.

— Нищо, бай Василе. Ще караме евреите до турската граница.

Бай Васил се опули. После попита:

— Те искат върв?

— Искат, бай Василе.

На уреченото време се снех от вързала. Подходих към гемията. Хвърлихме им брусател. Но от гемията, вместо да го поемат, го хвърлиха в морето. Запитах ги:

— Какво правите? Защо така? Не искате ли да пътувате?

— Искаме, но вие ще ни потопите.

— Кой ви каза?

— Ние така мислим.

— Добре. Ще дойда при вас.

Застанах на котва до гемията. Спуснахме лодка. Взех един моряк за гребец и отидох на гемията. Там пълна тъмнина. Проплакват малки деца. Майките им тихичко ги тешат. Капитанът на гемията се оказа българин. Не го познавах, но той каза, че ме познавал. Още по-добре тогава. Дойдоха четири–пет български евреи и още толкова немски.

— Е, сега какво ще правите? Кой ви каза, че ще ви потопим?

— Никой. Така си мислим.

— Вижте какво, за мен е най-лесно да кажа, че отказвате да пътувате, но вие си помислете къде и как ще се върнете.

— И ние това си мислим.

— Тогава?… — мълчат. — Аз зная, че вашата гемия е много стара, но щом сте тръгнали, тя трябва да издържи. Смятам, че щом капитанът ви се е решил да пътува с такова корито, не бива да се боите. И той е човек, и той не иска да умира.

— Така е, но…

— Какво, но?… Да ви повторя ли отново? — мълчание. — Добре, слушайте хубаво сега. Ще тръгнем. Аз бавно ще увеличавам скоростта, а вие ще си назначите хора, които ще гледат дали няма да влиза вода в гемията отнякъде. Ако забележите вода, веднага ми подсвирнете. Аз ще дойда с влекача на борд на гемията и ще взема всички до един. Колко души сте? Чувам дечица да плачат.

— Петстотин.

— Децата броите ли?

— С тях, с тях. Те са осемдесет.

— Добре, разбрахме се, нали? — И си правя сметка: морето е съвсем спокойно. И най-лошото да се случи, пак ще успея да прехвърля на влекача хората.

— Имаме още една молба.

— Да. Каква?

— Трябва да се посъветваме с хората.

— Добре, но бързайте. Имам нареждане да ви откарам до турската граница. Ако не се бавите, обещавам да ви закарам по-далече.

И както често се случва, за беля в пристанището влезе, минавайки покрай нас, „Рудничар“. Идваше да вземе следващата партида евреи. Снощи, като идвах в пристанището, видях един ж.п. ешалон, който се охраняваше много силно. Едва сега разбрах, че в товарните вагони е имало евреи за „Рудничар“. Хората в гемията нададоха плах, но настойчив вик: „Искаме «Рудничар»! Ние платихме за «Рудничар»!“. Загубихме още един час да преговаряме. Тръгнахме. Аз започнах постепенно да увеличавам хода, разчитайки към остров Св. Анастасия да дам пълен ход, но още на петата минута от гемията почнаха да викат: „Давай, давай по-силно“. На десетата минута вече имах пълен ход. На разсъмване, при чудесно време минахме траверса на река Резвая. Време беше да пусна гемията. Но като си помислих, че сутрешният сън най-силно потиска дежурните на пост и че турските постове вероятно още спят, вървях още един час.

Часът изтече. Намалих хода. На гемията започнаха да вдигат платната. Освободиха ни буксирното въже. Прибрахме го на влекача. Направих един полукръг около гемията и, вече отправил се на север, изсвирих продължително три пъти с корабната свирка. От гемията хората ни отговориха трикратно: „Да живей България!“ И три дрезгави, но искрени „Ура!“ накараха екипажа на „Раковски“ да се просълзи.

По-късно една такава гемия потъна в Мраморно море. Разчу се, че имало много жертви. Години по-късно, през 1956 г., някой си написал донос, че аз съм потопил евреите и ме изключиха от партията. Но… имах късмет. Най-големият късмет в живота ми. Седем месеца след изключването ми въпросът предстоеше да се разглежда в градския комитет на партията в София, респективно в градската контролна комисия. Влязох притеснен в стаята. Около трите й стени бяха наредени столове. По столовете насядали членовете на комисията. Гледам и си мисля: „Ако и тук не се оправя, кой по-нагоре ще предположи, че аз не съм виновен“, и съвсем посърнах.

Председателят понечи да поясни моя случай, но още преди да даде думата за изказване, един мъж на 55 — 60 години стана и каза:

— Другари, тук има някаква грешка! Това момче (а аз тогава бях на 43 години) не е капитанът на потопената гемия. С оня капитан, при който гемията потъна, аз лежах в една килия в цариградския затвор. Познавах го много добре.

От радост едва не се зашеметих. Какъв късмет, нали? Този мой спасител се оказа Тодор Фотев — бежанец по времето на Балканската война. Роден бил в Бунархисарско.