Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Едно малко нащърбяване на корабния микроклимат

На „Вола“ имаше един моторист, чието име съм забравил. Условно ще го нарека Игнат. Беше 45 — 46–годишен, доста едър мъж. От някои случайни наблюдения усещах, че този човек не е популярен сред хората от машинната команда. Малко по-късно забелязах, че и моряците отбягват да го въвличат в своя кръг. Че не беше свестен човек, разбрах и по това, че и главният механик избягваше да си създава главоболия с него.

Една вечер на кея в Мурманск гледаме кино. Киносалончето пълно с хора. Някой влезе и застана зад гърба ми. Почаках малко да се поизниже един интересен момент от филма, и се обърнах да видя кой е закъснелият. Беше Игнат. Но аз преди час го видях, като слизаше в машината при агрегата за осветлението. Защо е тук? Напуснал е поста си и е дошъл да гледа филма? Изчаках. Може да е излязъл да пие вода или за нещо друго и мимоходом се е отбил да надзърне какво върви на екрана.

Почаках, но той не си отива. Дойде време за смяна на ролката. Запалиха осветлението в салона. Тогава аз не изтраях:

— Ти не си ли на вахта?

— На вахта съм.

— Какво търсиш тук тогава?

— Гледам.

— Кой ти разреши?

— Никой. Сам.

— Защо? Ако стане нещо с агрегата?

— Нищо няма да стане. Аз знам.

— Ти може да знаеш, но по устава нямаш право да напущаш без разрешение вахтата си.

— Но аз…

— Никакво „но“. Още по-малко „аз“. Всяка точка от устава, ако не знаеш, сега чуй и запомни, преди да влезе в устава, е била някога изписана с кръв, и не от един човек. Не си ти, който ще определя, че нищо няма да стане, щом по длъжност си само моторист. — Той примигва, смутен от тая неочаквана реплика. — Отивай веднага долу. И му прави сметката, ако това се повтори.

Настроението на хората се помрачи, но филмът го оправи. Беше някаква комедия.

 

 

Настъпи утрото на 7–и октомври. Лошото остана зад нас — някъде далеч на север. Биская беше толкова тих, че далеч не ни се вярваше да е той. Вахтите на мостика и в машината се въртяха с точността на часовник — всеки четири часа смяна. Макар и празник, трудовият ритъм не се променяше. Само в кухнята от вчера напрежението беше по-голямо. Домакинци от рано се готвеха да се отсрамят на празника. Обядът по традиция в такива дни беше общ. Моряците украсиха салета със знамената от международния код на сигналите. Камериерите застлаха масите с изпрани, добре изгладени покривки. На всяка маса до всяка чиния празнично се мъдреха и по три чаши — малка за аперитива, голяма, то се знае, за виното, третата — за оранжада, а в средата се гиздеха по две зеленеещи се бутилки с червени шапчици и бял етикет „Карловски мискет“. Наистина домакинци здраво се бяха потрудили за днешното празнично настроение. Вдигаха се наздравици, звъняха пълните чаши, в чиниите потропваха лъжици. Пукот на отварящи се бутилки. Шум, веселие. Дойде ред и на песните.

Хубави са тези празници, превръщат се в отдушник на стегналата се моряшка душа. Но в себе си крият и потенциална опасност.

Към 14.00 часа апогеят на празника превали зенита. Някои започнаха, кои тихомълком, кои по двама-трима, да се разотиват.

Българският моряк по начало не е пристрастен към „чашката“. Казвам това, като съм уверен, че някои се подсмихват. Но това е вярно: българският моряк нито е поклонник на Бакхус, нито на неговите сподвижници — гуляйджии и побойници. Е, разбира се, на всеки кораб ще се намерят по пет-шест души, които при случай попрепиват. Една бутилка на двама е нищо. Но болшинството не изпиват и по чашка. Останалото за „мераклиите“. Това вече е опасно. Песните стават провлечени. Отиват бавно към края си, за да завършат, но постепенно, с „Градил Илия килия“. Най-после към 15.00 часа всичко утихва.

Него ден към 16 часа слязох в моряшкия салет. Домакинци бяха разчистили всичко. Радистът и домакинът, наведени над таблата, хвърляха заровете и плющяха с пуловете. Личеше, че битката бе започнала отдавна, но още не клонеше към победа. И от двете страни се водеше най-настървен бой. До тях отстрани гледаше и клюмаше Игнат. Не ми трябваше много, за да разбера, че празникът го бе „омагьосал“. Седнах и аз. След минутка Игнат стана, прибра длани към шевовете на панталона си и с превъртян език, приплетено ми каза:

— Другарю капитан, моля да ми разрешите да гледам.

Закъсняло искане, а и съвсем излишно. Такива искания за разрешение не са приети в нашия търговски флот. Но това не ме учуди. Сега съзнанието му бе потиснато от виното. Навярно той бе служил като подофицер на свръхсрочна морска служба, и затова бе поискал разрешение. Малко ми стана смешно, но без да давам вид, и аз в унисон с неговия тон отговорих:

— Разрешавам.

Но Игнат започна да подсказва и на двамата играчи. Дори от време на време бъркаше в таблата. Правеше опит с несигурна ръка да напипва пуловете. Двамата го траеха, но явно бяха вбесени. Тогава аз казах:

— Игнате, престани да досаждаш.

— Аз да досаждам? Вие не ми позволявате да гледам?

— Стой мирно и гледай, колкото щеш!

Игнат се умири, но не за дълго. Устата му запелтечиха, ръцете му отново зашариха в таблата по пуловете.

— Игнате, напусни салета!

Игнат стана и каза:

— Аз да напусна салета? Чувате ли, капитанът ме гони.

Скочих и аз. Протегнах ръка към вратата:

— Вън! Иди веднага да си отспиш!

Стъпвайки несигурно на краката си, Игнат излезе. Играта продължи с намалена ярост.

Влезе рулевият Йордан. Вече възрастен, над петдесетте, възпълен, с широк гръден кош и с ръце, силни, мощни. Дойде. Седна и се загледа в чаткането на пуловете.

След десетина минути вратата се отвори шумно. Игнат се връщаше. Направи две–три крачки, вдигна ръка, свита в юмрук на явна закана и изломоти:

— Ще ме пъдиш, а? Ти кого ще пъдиш? Мене ли! Че знаеш ли кой съм аз? — и пристъпи към мен. Стана страшно. Можеше и да ме удари. В целия флот ще се разчуе: „На «Вола» ступали капитана си“. Името ми ще прогърми в цяла Варна:

— Кой бе, капитан Баев ли? Оня, дето беше заместник-генерален директор на КОРБСО ли? Че той не беше такъв човек.

— Бил, не бил, изглежда, че здравата са го ступали.

Да избягам ли? Не, не си струва. Ще излезе още по-лошо. Станах отривисто и изревах с все сила:

— Мирно!

Игнат се закова на място, онемял, вцепенен. Страшна сила на въздействие се крие в това войнишко „Мирно!“ за човек, отслужил военната си служба. Вковава човека и парализира мозъка му. Дори ми е чудно, че Иван Хаджийски в своя трактат „Психология на военната дисциплина“ е отделил толкова малко място при анализа на командата „Мирно!“.

Почаках малко да се поукроти Игнат и отново „Марш навън!“. Кризисното положение бе овладяно, но с това не се приключи.

Коридорът, който водеше за моряшкия салет, правеше чупка под 90°. На самия завой завършваше със стълба за долния коридор — за машината и за рулевата. Известно е, че корабните стълби по начало са много стръмни, макар и не особено високи. Точно тук, до стълбата, се чу висок разговор. Игнат се оплакваше на някого, че капитанът го изгонил от салета. Чуха се гласове на негодувание срещу капитана, чуха се и гласове в полза на капитана. Йордан ме погледна въпросително. Попремислих и му казах:

— Иди и превърти ключа на вратата!

Вън, макар и приглушено от затворената врата, се чу нова шумотевица от гласове. Нещо тежко изтопурка по стълбата, после сърцераздирателно виене на заклано биче: „Олеле, убиха ме!“. Разправията поутихна. Сигурно се спуснаха към Игнат да му помогнат да се изправи. Разправията се поде отново. Страната на Игнат видимо бяха поели неговите другари от машината, така да се каже другари по оръжие. Не го обичаха, но все пак беше техен човек — от машината. При сборичкването Барбата, оня, който игра „мечката“ в Рио Гранде, само лекичко го побутнал с лакет и Игнат, колко му трябва на попрепил човек, се свлича на кълбо по стълбите.

Кавгата затихна. Изглежда, че моряците се оттеглиха. Чу се нечий глас:

— Значи не ни пущат в салета. Че ние можем и сами без разрешение да влезем! — и бравата изтрака. — Заключено е.

— Добре, хайде да разбием вратата!

— Хайде!

Станах. Отидох до вратата. Задържах ръкохватката на бравата в положение на затворено. Превъртях с лявата ръка ключа и, без да отпускам ръкохватката, залепнах с гръб о стената. Не стана нужда да чакам дълго. Отвън се чу: „Хайде, блъскай!“. Аз натиснах дръжката на отворено точно в момента, когато дойде натискът отвън. Вратата отскочи. Двама бабаити се пльоснаха на пода. Други двама се препънаха в тях. Настъпи смущение сред „нападателите“. Изправиха се, поотупаха се, спогледаха се, че като гръмна един смях — не ти е работа.

Те се смеят, а аз се питам: това ли бе оня змей от съня ми, който нощес агонизираше под краката ми в мочура?

Вечерта, застанал до руля и вперил поглед в сектора на жирокомпаса, рулевият Йордан промърмори:

— Другарю капитан, ама и Вашата днес беше една… Аз пък днес съм имал голям късмет. Ако Игнат ме бе заварил в салета, когато налетял към Вас, щях да го убия. Сега, вместо на руля, щях да скимтя затворен в някой отсек на „Вола“.

— И това би могло да се случи. То, стигнем ли дотам, нищо не може да се предвиди. Би могло да стане и така: аз да скимтя в отсека, а ти, не ми се сърди, да лежиш в ковчега.

— Прав сте, но все пак щях да го убия.

— То, лошото, Йордане, е непредсказуемо. Важното е да направиш така, че лошото да се размине.