Баю Баев
Ние, българските моряци (74)

Помощник-капитан Павел Паскалев (1940 г.)

Време е, преди да продължа с още няколко случая с влекача „Г. С. Раковски“, да кажа и няколко думи за помощник–капитана Павел Паскалев — Пайчо.

През лятото на 1940–та година за 40 дни „Раковски“ с целия си екипаж бе мобилизиран във Военно морския флот в град Варна. Там престроиха задната му палуба за минен заградител, като главно изрязаха фалшборда около кърмата и разшириха площадката на кърмовата палуба. Направиха двете предпазни дъги снемащи се. Върху цялата задна палуба на двата й борда поставиха теснопътни релси. Върху тях наредихме по осем учебни мини, а на разширената кърма легнаха шест противоподводни бомби. Няма що — „Раковски“ от обикновен влекач стана минопоставач и бомбометач. Една нощ след подробен инструктаж с офицерите от плавсъстава, на който най-много имаше „разбрано ли е?“ и „тъй вярно!“, излязохме на учебно минно поставяне. Колко ефектен беше инструктажът, разбрах, когато вървящият пред мен миноносец хвърли три мини с вехите им. След учението последва кратък разбор и… продължително „на вързала“ на военния кей пълно бездействие.

През цялата ми служба като капитан на „Раковски“ не мога да се оплача от липса на помощници. По едно време бяхме се събрали: Бай Васил, аз, капитан Карловски, който преди години беше заседнал с параход „Цар Фердинанд“ до остров Тенедос и за което бе уволнен от Б. Т. П. Дружество и назначен за помощник–капитан на влекача „Раковски“. Аз се чувствах неудобно пред него, истинския морски вълк, капитан на голям кораб, и не му възлагах никаква работа. Следваха още помощник–капитан Никола Йорданов — Бай Даню, помощник–капитан Павел Паскалев, помощник–капитан Шулга — белогвардеец, плавал дълго из западното Балтийско море и кой знае как и кой вятър най-после го докара в нашето Черно море. Всички се настанихме в предната част на „Раковски“ и аз често се шегувах, че от помощници носът на кораба се забива във водата. И все пак, въпреки тоя капитански конгломерат, съществуваше мир и спокойствие. Всеки си имаше нещо, което го правеше определено различен от другите, но имаше и привличащи се и противоположни характери. От всички най-колоритен, обаче, се показа Павел Паскалев.

Един ден по обед се прибирам от минния дивизион на влекача „Раковски“. Механикът Димитър Георгиев ме посреща с думите:

— Идва да те търси някакъв човек.

— Как изглеждаше?

— Необикновено, съвсем необикновено. Беше облечен с черен, широко скроен костюм. Балтонът му от кастор, пронизан с копринени нишки. Гологлав. Косата му счесана на път, намазана с брилянтин. Възтъмен. Със сиви очи.

Слушам аз внимателно и се чудя кой ли ще да е.

— Не познавам такъв човек. И как ли са го пуснали на пропуска?

— Каза, че ще дойде пак, след обед.

И той действително дойде. Още като го видях да пристига, разбрах, че е той. Толкова сполучливо го бе описал Георгиев, който впрочем имаше око, което нищо не пропущаше. Представи се културно, по цивилно:

— Приятно ми е. Павел Паскалев, от Ямбол. Идвам за помощник–капитан — и забърка в джоба си, навярно за заповедта.

По-късно разбрахме: баща му бил прочут в Ямбол заможен лекар. Павел останал от рано сирак. Баща му се оженва повторно. Баба му го отглежда. Баща му имал оцетна фабрика. Павел искал да става моряк, но баща му го принудил да постъпи в търговската академия във Варна. Там карал две години и напуснал. Отишъл да следва в Морското училище в Анверс.

Веднага го приех и го настаних.

На следващия ден в 08.00 се снех от военния кей и подходих за приставане на търговския кей, за да взема сладка вода. Времето беше намръщено, но тихо. Кеят беше съвсем празен. Избрах си най-близкия до града хидрант и както се движех с „пълен напред“, се насочих към него. Изведнъж разбрах, че се приближавам с по-голяма скорост, отколкото бе необходимо. Просто бях забравил, че само преди месец бяхме слезли от док и че сега корабът, освободен от подводното обрастване, се движи много по-леко. Поисках направо „пълен назад“ и само казах на боцмана Никола Калинков:

— Бай Кольо, пригответе втори балон.

За друго нямаше време. Чудесната работа на винта при заден ход и реакцията му си казаха думата. „Раковски“ залепна точно на мястото си, и то точно в момента, когато дадох „стоп“. И веднага освободих машината. Само с тази маневра, без да искам, веднъж завинаги си бях спечелил огромен авторитет пред новия си помощник Павел Паскалев.

По-късно, когато можехме вече да си говорим за всичко, Павел ми призна:

— Акъла ми взехте с първата маневра. Как можахте само с един ход направо от „пълен напред“ без стоп да минете на „пълен назад“ и да залепите кораба на кея като гербова марка.

Минаха се три–четири месеца. Освободиха ни от мобилизация, но ни оставиха във Варна — да сме под ръка на флота. Павел през това време така усвои кораба, така се привърза към него, че когато бивахме на път, не слизаше от мостика му. Имало е случаи по-късно, когато аз дни наред не съм се качвал на мостика. И ако някога правех това, то е било, за да направя някоя маневра за свое удоволствие. Павел вършеше всичко като мен, само че имаше една подробност. Той знаеше, че при всяка маневра аз гледам от някое прозорче. Това му даваше спокойствие, увереност и кураж. Много скоро се разбра, че кастореният, пришит с копринени нишки балтон и милионерският костюм не бяха ежедневен вкус на Павел. Колкото беше прецизен в работата, толкова беше немарлив към себе си.