Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Минно и подривно дело (1936 г.)

Скоро след приключването на плаването ни с параход „Бургас“ ние бяхме преместени във Варна в познатото ни помещение на бившите Специални Школи и веднага постъпихме в минна рота за преминаване на техническия курс по минно и подривно дело.

Една съботна утрин, преди закуска, бяхме излезли на ежедневната утринна гимнастика. Идва някаква „свръзка“ и докладва:

— Бързайте, защото точно в осем часа ще стане тържествено вдигане на флотското знаме!

От известно време бе въведена практика всяка събота това знаме да се вдига с малък церемониал. И сега… тържествено вдигане? Какво ли има да става? Прекратихме гимнастиката и започнахме да се приготовляваме. Но моето положение се оказа просто невъзможно. Лятната ми униформа бе в окаяно положение. За тоя ден бях си определил да я опера и изгладя. Чохълът на бялата ми шапка бе нарязан на черни черти от мазните миночистачни въжета. А аз не бях се бръснал цяла неделя. Какво да правя и откъде да започна?

Изпрах дрехите си на бърза ръка със студена вода и ги прострях на слънце да поизветреят, а аз отидох в бръснарницата. Пред мен чакаше цяла тълпа и половин час отиде на вятъра. После, за да спечеля време, натърках чохъла на безкозирката си с тебешир. Облякох още мокрите дрехи и, вече закъснял, само минута–две преди вдигане на знамето, се изпънах пред лейтенант Шалапатов и поисках разрешение да вляза в строя. Той ми разреши. Олекна ми. И този път ми се размина.

Преди да се вдигне знамето, последва команда:

— За среща, за почест! Глави надясно!

Началникът на флота тръгна със свитата си от рота на рота. Върви и се взира във всеки от нас, а ние го ядем с очи. Аз бях се „скрил“ във втората редица на строя. Това не му попречи обаче да ме забележи, когато стигна до мен. Обърна се към дружинния командир на минната дружина, капитан–лейтенант Дудев, посочи ме с пръст и запита:

— Кой му позволи да бъде в строя?

Капитан Дудев и ротният ми командир лейтенант Шалапатов се изплашиха не по-малко от мен.

— Да се накаже най-строго и да ми се докладва — разпореди се той и отмина.

Церемониалът по вдигане на знамето завърши. Някой зачете заповед за награждаване на отличили се военни и невоенни служители от Първата световна война, проявили се при изваждането на германската подводница, потопена през войната във Варненския залив. Раздадоха се и наградите. С това тържеството завърши. Командите под строй се разотидоха.

В строя марширувам и аз, потиснат до немай–къде, и си мисля: „Абе глупак, кой те би по главата да влизаш в строя! Че закъсня — закъсня, но някой я те забележи, я не. Пък и да те забележи, я те накажат, я не. А и да те накажат — какво от това? Сега какво ще стане, като си дебелоглав и вървиш като овен — само напред?“

Не зная как стана, но не ме наказаха. Предполагам, че всеки един от двамата големи — Дудев и Шалапатов — е разчитал, че другият ще приключи с тази неприятна случка. Аз обаче цяла седмица очаквах наказание, и то с право, защото капитан Вариклечков пред целия строй нареди „Да се накаже най-строго“. Не ме наказаха, но се започна една — не ви е работа. Станах гръмоотвод. Някой с нещо се провинил или пък Фоса се проявил — пийнал, позакъснял от градски отпуск. Лейтенант Шалапатов на вечерна проверка, пък и през деня, отива при провинилия се и започва:

— Абе Георгиев, и ти ли като Баев? От тебе човек няма да стане. Патки ще пасеш! — и т.н., и т.н., после идва при мен и започва пак да сипе огън и жупел отгоре ми. „От тебе човек няма да стане!“ и пак същото, пак до безкрай. И току си гризе ноктите на ръцете. И така всеки ден, всяка вечер до края.

И все пак лейтенант Шалапатов имаше душа. Защо мисля така ли? Спомнете си за изпуснатия фенер! Месец след въпросния инцидент, на класни занимания лейтенант Шалапатов поставя задача с въпрос:

— Нашите сили отстъпват към Варна. Противникът настъпва към Емине. Вие трябва да направите малък десант, за да вдигнете във въздуха моста при река Камчия, точно когато челото на противниковата колона е на средата на моста. Как ще постъпите? Има два варианта — дистанционно или с непосредствено възпламеняване.

Мълчание. После някой стана:

— Само с фитил!

Един–двама го поддържат. През това време аз вдигам настойчиво ръка, но Шалапатов почти не ме забелязва. Най-после посочва към мен.

— Аз ще вдигна моста във въздуха с кабел поне от петстотин метра разстояние — казвам аз.

— Прав сте, Баев. Обосновете се!

— Кабела ще размотая с лодка по реката, за да не могат противниковите разузнавачи сапьори да го открият и обезвредят.

— Сега нов вариант. Противникът е форсирал и реката. Оставил я е вече зад себе си на голямо разстояние, а на моста оставя бойно охранение. По-късно противникът започва да търпи поражение. Очаква се отстъплението му. Кога и как ще разрушите моста?

— Дистанционно — обажда се някой, без да е поискал думата. Друг го подкрепя набързо. Аз изпадам в почуда. Дали днес другарите ми не се глумят с Шалапатов. И пак аз ставам и казвам:

— Ще взривя моста с фитил, като направя всичко възможно тайно и незабелязано да се промъкна с момчетата си до него.

— Прав сте. Мотиви?

Казах ги. На следващия ден по обед, след храна, вече започнали обедната почивка, някой отвори вратата и подвикна:

— Баев при Шалапата! Чака долу до входната площадка.

Отидох. Шалапатов веднага ме поде:

— Баев, какъв човек си ти? Защо постъпваш така? Сякаш от нищо не те е страх? Утре ще излезеш в живота. Какво ще правиш с намалено поведение?

Ах, ето какво било, мисля си аз и отговарям:

— Господин лейтенант, аз още нямам навършени дори двадесет и две години — и съобразявам, че, без да ща, може би го засегнах, тъй като Шалапатов беше на цели тридесет и осем, при това още неженен. И продължавам: — От малък съм привикнал на тежък труд. Здрав съм. Млад и силен съм. Защо и от какво да се страхувам?

Шалапатов се връцна и изскочи през вратата. Зачаках и тоя път какво ли още има да става. Не стана нищо. Но като поразмислих, разбрах, че напразно засегнах човека. Навярно е готвел нашите характеристики във връзка с дипломите ни и неслучайно ме бе повикал. Напразно си е мислил с неговата човечност как да постъпи с мен. Дипломата си получих една година по-късно, след уволнението ни. Накрая в нея пишеше „Поведение примерно“.

 

 

Ще избързам напред 20 — 25 години, за да довърша разговора си с лейтенант Атанас Шалапатов. Аз бях чувал от време на време за неговия по-сетнешен живот. Беше се оженил. Чух, че работел като началник на плановата служба в околийския народен съвет в град Пещера. И накрая някой ми бе казал, че е починал. Един ден, вече бях за втори път заместник–началник на Управление „Воден транспорт“, от диспечерската ми се обади диспечерът Константин Икономов:

— Другарю Баев, ако обичате, елате за момент при нас.

Отидох. И там, до масата, видях другаря Шалапатов. Не бе се много изменил. Само възрастта го бе позабулила и бе дооскубала косата от главата му. Здрависахме се сърдечно, като отколешни невиждали се приятели. И аз с моята прямост — разбирай „глупост“ — вместо да го приветствам, още при ръкостискането изломотих:

— Другарю Шалапатов, много се радвам, че Ви виждам, още повече, че бях чул, че сте починал.

— Стой, не думай! Тамян в ушите на дявола!

Бързо се съвзех. Поговорихме си сърдечно и се разделихме за последен път. Чух още веднъж, че е починал. Този път наистина.