Баю Баев
Ние, българските моряци (85)

На административна работа. Началник на пристанище Варна

Към края на месец февруари 1947 г. получих телеграфна заповед от първи март да приема пристанище Варна. Никой нито ме бе питал, нито бе искал мнението ми. А на мен не ми се ходеше. Така бях свикнал с второто си родно място. Просто усещах как краката ми познаваха всяко паве и павенце по бургаските улици. Имах вече квартира, която, след като капитан Паскалев се уволни, ползвахме съвместно със семейството на Димитър Пърлов — моряк от влекача „Раковски“.

Заминах сам за Варна и на уречената дата подписах акта за встъпване в длъжност. Направо казано, бях абсолютно неподготвен за началник на първостепенно пристанище. Вярно, че в Бургас в течение на месец–два, докато Кожухаров беше в отпуск, бях поразбрал това–онова от канцеларската работа. Можех вече да разпределя по служби получаваните писма, молби, рапорти, но знаех, че това е нищо. Тепърва ми предстоеше да се сблъскам с въпроси, за чието съществуване дори не подозирах. Особено в едно пристанище като Варна. Казвам като Варна, защото още първата седмица разбрах пределно ясно, че Варна е средището на нашето корабоплаване в най-широкия смисъл на думата. Първото решение, което взех за себе си, бе: към всички, независимо от образование и длъжност, да се отнасям с обращението „господин“. В Бургас, навярно по навик от Училището, се обръщах винаги с „господин началник“, „господин механик“, „господин инженер“ и т.н., но вече бях разбрал — това помага, както на тебе, така и на работата ти.

Второ решение: час по-скоро да опозная подведомствения си персонал, още повече, че аз вече знаех, че мъчно запомням хората по външен вид. Някой си Стефчо — не му помня презимето — на длъжност плановик, единствен за цялото пристанище, ме посъветва относно опознаването на хората, че имало време. И вярно, той имаше време, макар че беше само той плановик, но нямаше с какво да си запълни работния ден.

За останалите служители не беше необходимо да бързам. Самите въпроси и проблеми така ме грабнаха, така ме засипаха, че стихията едва не ме завлече. Третият въпрос, който трябваше да се реши, бе свързан с помощник-началника на пристанището, господин Иван Ламбев. Той беше двадесет години по-възрастен от мен и нямаше дори средно образование, но през дългата си служебна практика се бе добре запознал с пристанището в кръга на неговите възможности за обхват. Освен това почувствах, че бе се надявал той да стане началник на пристанището.

Извиках го. Разговорихме се. Казах му открито, че мен никой не ме е питал искам ли да ставам началник, че в Бургас ми бе много хубаво, и че лично аз нямам никаква вина, задето не са се спрели на него за тази длъжност. Накрая му казах, че ще разчитам безрезервно на неговата помощ като пристанищен служител с по-голяма практика и, най-важното, уверен съм и разчитам на неговата лоялност. И тук трябва да кажа, че Иван Ламбев умееше да ми помага по много въпроси, особено свързани с главоболията със собствениците на пътническите и рибарски лодки. Гледаше си добросъвестно работата и ме държеше в течение на всичко, което вършеше или предстоеше да се върши.

Аз тук не бих могъл да обобщя многото въпроси и проблеми, които възникваха в пристанището във връзка с предстоящата социализация на нашата страна. Ще се опитам да изясня това с отделни примери.