Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Камбоджата и въжето

На м/к „София“ го заварих като един от четиримата корабни кърмчии. Името му бе дошло от самия него. Беше направил с български кораб един рейс до Камбоджа. Тя така го бе впечатлила, че във всеки разговор на моряци той не пропущаше случай да се намеси с репликата: „Ние като бяхме в Камбоджа…“ или: „Аз един ден, като излязох в Камбоджа…“. Никой не знаеше поне приблизително с какво го бе запленила Камбоджа, но името му остана, като малцина си спомняха, че той е от Бургас и че се казва Коста.

Беше много добър, трудолюбив и разбиращ от работата си моряк. Другата му основна „слабост“ беше, че бързо и всеотдайно се влюбваше в кораба, на който служеше. За него безсънието беше непознато. Той почти, да не кажа съвсем, не спеше. Може би поради тая причина — малкото сън — беше много припрян или обратното — припряността го правеше безразличен към съня. Беше припрян, но не спрямо екипажа, а спрямо работата си. Не търпеше замърсено или заръждавяло кътче по кораба. Голям прикътник и скъперник бе към корабния инвентар, инструментите и материалите. Имаше и свои, лични хрумвания, но те никога не бяха свързани с лична изгода от тях.

Един празничен ден в Бургас, като дежурен по кораба моряк, той изнесъл четири стари талпи на летния мостик, сковал ги на квадрат, изнесъл тридесет кофи пръст и пясък в „градинката“, прекопал ги, засадил ги със зрял лук и започнал редовно да ги полива. Лукът поникна и ние, вече в Северно Немско море, имахме салата от пресен лук, отгледан от Камбоджата.

Той си имаше, както всеки човек, и един особен недостатък. Докато го гледаш, че боядисва нещо на бака, да речем котвения рудан, той вземе, че се покатери по вантите на някоя мачта с малка бака боя и четка в ръка, и започне да боядисва върха и напречната рея на мачтата.

На следващия рейс Камбоджата взе жена си. Това беше едно 17 — 18–годишно нежно, слабичко същество, което напълно и без остатък бе омагьосано от стихията и „знанието“ на своя неповторим морски бог. Името й беше Пенка. Той я сграбчил още от ученическата скамейка и много скоро я прави бъдеща майка. Но морето надделява над любовта и той още след третата среща се качва на кораба за Камбоджа. Когато се завръща, заварва изгората си с момиченце на ръце. Бързо урежда бащинството на дъщеричката си. Тъщата е млада и много скоро прощава на зет си, че е отнел дъщеря й толкова рано. Без никакво колебание предлага на дъщеря си да направи „сватбено“ пътешествие с мъжа си, като се съгласява да гледа внучката си, докато трае рейсът.

На кораба имаше още четири жени и те скоро взеха да й викат „Пенито“ — не от Пенка, а от названието на най-малката английска монета пени.

Капитан на кораба беше Тодор Камбуров. И той, като Камбоджата и мен, беше бургазлия. На път за Западна Европа се отбихме за гориво, вода и провизии в Гибралтар. Екипажът на припрени смени също излезе да позяпа и да си купи някоя и друга, в повечето случаи ненужна, дрънкулка.

След обед, към 15 часа, започнахме маневра за отплаване. Бяхме застанали на горивния кей с нос, обърнат към входната врата на пристанището. Но там кеят и вратата лежаха на една линия, което силно затрудняваше маневрата, особено ако капитанът се откажеше от отдаване на котва. Вятърът беше западен, така че той сам щеше да ни отлепи от кея. От мостика се чу:

— Отдай кърмовите и носовите въжета!

Гашите бяха откачени от бреговите моряци и цопнаха във водата. Засвистяха носовите и кърмовите барабани. Започваше обирането на въжетата. Те бяха найлонови — абсолютна новост за нашите кораби. Те имат много предимства пред старите манилови въжета (например не потъват и лесно се обират), но имат и не малко недостатъци. Силно се разтягат при опъване. Понякога, при невнимателна работа с тях, дори убиват хора, и то веднага, на място. Въпреки всичко, поради леката работа с тях моряците много ги обичаха и ги пазеха от повреди. По тази причина — за да не се късат гашите им, нашите моряци бяха заплели на краищата им гаши от стоманени проволоки.

Пуснатият в морето край на носовия шпринг, теглен към дъното от стоманената гаша, потъна. Вятърът поде носа на кораба. Трябваше да се побърза с обирането на шпринга. Моряците го пренесоха на барабана и започнаха да го обират. Скоро въжето се опъна и не щеше повече да излиза. За да не провалим маневрата на кораба, още преди да разберем, че шпрингът ще заяде по дъното, дадохме ход напред. Въжето не излизаше. Започна да действа като предварително отдадена котва и корабът, щем, не щем, започна да завива, преди да е стигнал до вратата. Ако продължавахме да работим с машината, носът щеше да се удари о кея.

Капитан Камбуров, който беше не само тих, културен, внимателен и приятен човек, но и опитен във всяко отношение, заповяда „Отдай въжето“. Но на Камбоджата му е свидно за новото, блестящо на слънцето найлоново въже, и не го отпуща. Последва ново, още по-заповедническо „Отдай въжето“. Въжето, напънато от кораба, започна да се претрива на барабана. Камбоджата още смята обаче, че въжето не е загубено, и продължава да се мъчи да го задържи. Така, докато свободният му край се свърши в ръцете на Камбоджата. Той изтърва въжето. Намотката му на барабана изсвистя като камшик, промуши се през чатала на Камбоджата и силно, до кръв, претри вътрешната част на дясното му бедро. Затече кръв и бяла лимфа, която никак не бързаше да загори. На третия ден тя се спече в дебела черно–кафява кора.

Раната боли — не дава нито крачка да направиш, нито о другия крак да я опреш. А нощем може ли човек да спи, без да опре краката си един в друг. Гледах го и го съжалявах. Камбоджата започнал да я човърка, тя се подлюти. Един ден му казах:

— Изнеси една кофа морска вода на летния мостик, намокри раната два–три пъти и я грей на слънцето.

Надвечер го видях — беше изчовъркал цялата рана. Той взел, че изнесъл една празна, продълговата бака, а не кофа. Напълнил я с вода, натопил целия си крак изчовъркал цялата кора и започнал една нескончаема слънчева баня. Вместо спеклата се кръв отново се получи жива живеница.

След три седмици Камбоджата влезе в обичайната си форма. По тоя случай капитан Камбуров му каза:

— Малко ти е това, след като не изпълняваш командите от мостика!