Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Докторът

Роден е във Варна, в средно чиновническо семейство. Като ученик в началните класове на Варненската мъжка гимназия решава да се посвети на моряшката професия. Две последователни години прави опити да постъпи в Морското, тогава Машинно училище, но „оня с тризъбеца“, както докторът се изразяваше за бога на морето, не благоволил да има благосклонност към него. И в края на краищата той става лекар. Завършва в Бордо, Франция. Постъпва на работа като училищен лекар във Варненската девическа гимназия. Там, вече 44–годишен, се влюбва в една ученичка от най-горния гимназиален клас, дъщеря на железопътен кантонер, и се задомява. Последните петнадесет години от службата си работи като началник на епидемичната станция в град Варна. Често ми споменаваше за това време:

— Толкова миризми съм анализирал с носа си, че накрая загубих всякакво обоняние.

И по тая причина чакал с нетърпение пенсията като ангел спасител. С пенсията веднага идва и лелеяната цял живот мечта — морето. Приемат го за корабен лекар в Български Морски Флот. Приемат го и веднага го включват в екипажа на един от бившите тексимски кораби. Стар кораб, остаряла конструкция няма нито еъркъндишън, нито вентилатор поне. На това отгоре капитанът му отредил една тъмна вътрешна кабина до самия кожух на машината. Шумно, тъмно, непроветриво, горещо. За негов, пък и на екипажа, „късмет“ корабът остава продължително време на работа в района на Персийския залив. Жега и сух въздух, напоен със ситен, почти невидим пясък. Капитанът от своя страна бил студен, затворен човек, който не общувал с никой.

Моряците скоро разбрали що за „морска“ лекарска птица е и го взели на „мезе“. Какви ли не шеги си правили с него. Той сам не един път ми ги е разказвал.

И ето, според него, спасителния бряг. Назначават го за лекар на м/к „Вола“. Тук разполага с лечебница с осем легла, просторна кабина, с два големи бордови прозореца, с кресло и масичка за писане. Капитанът уж строг, но либерален, разбран човек. Скоро пролича, че докторът е с широка обща култура. Например той познаваше почти всички острови по света и, да си призная, на тази тема често ме поставяше на тясно. Обичаше и да пописва, и то главно в областта на стихотворната хумористика. Идваше при мен всеки ден в 16.00 часа на следобедно кафе и ако имаше нещо написано, със затаен от смущение дъх ми четеше новото си произведение.

От друга страна, докторът беше типичен обобщен образ на страхливите. Тях най-често и първи ги виждаме като посетители на мостика не само при критично за кораба положение, но и при всеки малко или много изключителен случай. Това те вършат предимно поради мишия си инстинкт. Всъщност причината за страха на доктора идваше от друго. От непознаване законите на морето и на отбранителните закони и възможности на кораба.

Такъв бе и случаят с доктора днес — първи рейс за него в Северния ледовит океан.

И сега нека да погледнем в моряшкия салет, макар и през очите на доктора.

Идва той при мен на мостика. (Често правеше това, особено когато морето беше „зло“). Идва и ми разказва:

— Идвам направо от моряшкия салет. Там всеки приказва, каквото си ще. От лошо по-лошо. Един друг, без да щат, вместо да се успокояват, се плашат. Вчера боцманът дори ми подхвърли: „Докторе, дали ще доживеем да целунем поне още веднъж жените си?“. Каза го и сякаш ми подкоси краката. И мисля, че не се шегуваше. Съвсем сериозно го каза. За завещания говорят. В бутилки в морето щели да ги пускат, та белким някой ги намери, изхвърлени на брега. И какво ли още не. Ах, да. Заявления за напущане щели да подават. Да не би живота на пътя да са си намерили? Аз пък, като ги слушах, взех, че се примирих. Я живея още десет години, я не. Е, меракът ми от младите години да стана моряк и да пътувам по света чак сега се осъществи, когато минах шестдесетте. Както съм Ви разправял, видях това-онова по света. То и за какво ли ми е повече. Примирих се, но все пак не ми се мре. Успокоявам се, че поне на жена ми и на дъщеря ми ще им оставя пенсийката си… Да. И само тука, на мостика, намирам кураж. Ако щете, даже и в самите прибори. Аз нищо не им разбирам, но само като гледам как трепкат стрелките им, как проблясват електронните им показатели, как звънкат зумерите им, добивам чувство за сигурност. За хората от мостика да не говоря. Все млади момчета, а какво самообладание! Каква увереност в кораба и в себе си! И наистина много ми е чудно какви хора сте вие от командния състав? Откъде намират тия млади хора сили и упование, откъде черпят кураж, та и сега, ползвайки се от обстановката на тоя ад, правят всичко възможно, дори и невъзможно, да подобряват майсторството си в сложното изкуство да се мореплава!… Не зная Вие как и дали се интересувате от поведението на моряците в салета, и по-специално за моя страх, но… — говори този едър, зрял човек, и устните му се сгърчват, а–ха да заплаче. Поуспокоява се и пак…

— Не бой се, докторе — прекъсвам го аз. — Известно ми е всичко. Не за пръв път ми се случва това. Не бой се! Корабът е як. Яка е и нашата моряшка душа. Търпение му е майката. Търпение и кураж, разумен и активен кураж. Да вземем за пример теб. Като те гледам с твоите 65 години, си мисля: ние поне за това сме учили, за това още от юноши са ни възпитавали за моряци, пък и сърцето ни е в морето. Целия си живот сме обрекли на морето, на родното корабоплаване. Ами ти? Ти откъде набра толкова любов към морето, цял живот да я лелееш и носиш в съзнанието си, та на стари години, извинявай, да навлезеш в него. Не чувствай никаква потиснатост, че малко те било страх. Страхът идва от незнанието. Сигурно и ти знаеш това. Малък подвиг ли е това, да оставиш спокойния си пенсионерски живот, да се самолишиш от грижите и вниманието на жена и дъщеря и да се отдадеш на помощ и грижи за нас, моряците. Колцина твои колеги биха се решили като теб да дойдат тук? Не съм ли прав, драги ми докторе?

— Прав сте. Много Ви благодаря. Виждам, че не ми го казвате само току-така.

— А колкото за разговорите в салета — продължавам аз, — за това не се тревожи. Там, в салета, моряците могат да бъдат разделени главно на две категории. Истински моряци и временни, пришълци. Истинските са дошли да си вадят хляба от морето и защото, което е по-важно, те без морето не могат да живеят. То е тяхна плът и кръв, или по-точно казано, те са негова плът и кръв.

А пришълците са предимно авантюристи. Не могат и едва ли биха могли да си намерят в морето място за живот по тяхно разбиране и желание. За щастие те са малцина. Истинските винаги при тихо и при лошо море си правят шеги с пришълците, колкото и те, пришълците, да се считат за по-умни. Затова пък на брега пришълците най-много се перчат, че са истински моряци. А на приятели на брега разправят какво ли не, само и само да ги плашат. Реално погледнато, това те го правят, за да си отмъщават за светотатството си към морето, което авантюристите са погазили още при мисълта да се качат на кораб. Това, разбира се, не се отнася за тебе, докторе. Ти си едно изключение. Така е, докторе. Обикновено авантюристите са млади хора, поизтървани от родители и общество. Пред тях има много живот и затова те нехаят и много, много не го ценят. И тук, на кораба, пришълците така си мислят: „Има капитан, има помощници, има главен механик и механици. Тия като мислят и се борят за своя живот, мислят и се борят и за нашия живот“. Що се отнася до помощниците — капитани и механици — ти си съвсем прав. Ще ти кажа за тях само още едно нещо. Нощес, към 23.00 часа, един час преди настъпване на нощната, „кучешката“ вахта, ги срещам да тичат по стълбите. Като ме видяха, спряха.

— Къде сте хукнали посред нощ?

— Отиваме в тенисната.

— В тенисната? Че какво ще правите там по това време?

— Искаме да видим кой от нас ще победи при такова клатене.

Хубаво и весело, нали? И какво „безгрижие“ и разтоварване на психиката, каквото нито ти, нито аз бихме могли да постигнем. А те са такива, защото техният живот още е само техен. Той е пред тях.