Баю Баев
Ние, българските моряци (110)

Корабният микроклимат

Знае се, че човек по природа е обществено животно, и то в най-широкия смисъл на думата. Ако попаднеш в едно общество, изолирано само по себе си, ако ще то да се състои и от сто души, след известно време, щеш не щеш, ще се измениш и ти, ще станеш друг. Това особено силно важи за корабните състави. Преди години четох, че японците построили няколко напълно автоматизирани кораба, като с това свели екипажите им до пет души. Автоматизацията устояла, но човешката психика — не. Наложило се да преустроят жилищните помещения на корабите, за да се настани увеличеният до 12 души екипаж. Подводниците пък слизат на 800 метра дълбочина и там прекарват 6 месеца, не повече, защото екипажите не издържат по психически причини.

И така, корабът пристига най-после, след два, три или шест месеца плаване, в своето домуващо пристанище. Службата и тук не спира: разтоварване, подготовка за следващия рейс, посещение и проверки от контролните органи, текущи ремонти, поръчки от най-различно естество, товарене на кораба. Все пак моряците намират време да се приберат при семействата си, да се видят с роднини и приятели, да отидат един–два пъти на ресторант, да получат някакви сведения за познати, за стари съслуживци, за началници, за новополучени и новопоръчани кораби, пък и да споделят впечатленията си за живота в посетените от тях страни. Трябва да се отдели време и за уреждане в градските служби на изостанали въпроси, неплатени данъци и още куп други неща, но времето си минава и морето започва да ги „тегли“. Пък току-виж, и с жената нещо се поскарали. И ето, че тръгват отново на път.

Тръгват, но в екипажа на кораба са станали промени. Поне една трета, понякога и повече от хората, са сменени — по болест, по отпуск, по прослужено на кораба време. И още от първия ден започва размяна на информация — от всекиго и за всичко. Нови и стари членове на екипажа имат много за разказване, но като минат 30 — 40 дни, всичко вече е казано, повторено, потретено и… край. Един ден човек се събужда и вижда, че е увиснал сам–самичък във въздуха. Отляво и отдясно, отпред и отзад — само море и небе. Само бял, незабележим ден и тъмна нощ, та ако ще и половината от нея да си бил на работа. Всичко вече ти е опротивяло. Тогава? Тогава накъде?

Първата ти работа, макар и подсъзнателно, е да се нахвърлиш върху готвача — че не готвел свястно, само хабял продуктите. А може и върху домакина — че злоупотребявал с порциона, че тайно раздавал продукти на някои за мезе. После се сдушваш с някой. Може и фронт да създадеш срещу някого, започват разправиите. Не идват и очакваните писма от къщи. За такъв човек ние, моряците, казваме, че го е хванало корабното желязо. То обаче фактически лови всички, едни по-рано, други по-късно. Тогава идва ред на несъзнателна лична и колективна самоотбрана против „желязото“. Често организирането на някаква шега води до това, че някой трябва да стане нейна жертва — ти на някого или друг на тебе, и барометърът на корабния микроклимат продължава да слиза надолу, и то стремглаво. Започва да се проявява първичната, първобитна самозащита срещу този неосезаем микроклимат. Тежко на този капитан, който не съумее да предвиди заоблачаването и своевременно да предприеме мерки за разумното му разсейване.