Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Тайфун скъсва котвата (1970 г.)

Започваше вторият ми рейс с м/к „Васил Друмев“. След десетдневно изчакване във Варна най-после дойде нареждане: „Натоварете 7 600 тона амониева селитра в торби и отплавайте за Индия. Селитрата ще разтоварите в Пондишери и оттам ще отидете в Калкута за 10 000 тона желязна руда, предназначена за Бургас“.

В Пондишери, при открито море, с помощта на мауни разтоварихме селитрата за две седмици и веднага отплавахме за Калкута. Времето и морето в целия Бенгалски залив бяха чудесни. По пътя пред нас и малко вляво настигнахме стадо китове, вероятно кашалоти. Отбих кораба към тях, за да им се полюбуваме по-отблизо. От време на време ту един, ту друг, още преди да излязат на повърхността, издухваха голямо количество вода, също като гейзери. Опитът ни да ги доближим излезе несполучлив. Със своите „радари“ те с голяма точност определяха и поддържаха разстоянието между нас.

 

 

Два дни преди пристигането ни в Калкута метеорологичната служба предупреди за предстоящо създаване на циклон (в този район тайфуните са известни като циклони). Циклонът се зараждаше на юг в Бенгалския залив, с посока север-североизток, което в случая показваше, че ще се движи към нас. На следващия ден съобщението гласеше, че циклонът напълно се е оформил. При нас още нямаше нищо, но беше ясно, че няма да успеем да се приберем в Калкута, преди той да ни застигне.

На пилотната точка, отстояща на 30 мили от сушата, следваше да вземем пилот за Калкута. Пристигнахме там към 16 часа. Тук не само че нямаше пилотен кораб, но и единствената, поставена кой знае кога шамандура, засили съмнението ми, че пилотното място отдавна е променено. Вероятно беше преместено пред следващия ръкав на река Ганг. До там имаше два часа път. Наличните на борда карти и справочници очевидно бяха остарели. Отидох до следващата предполагаема пилотна точка. И там същото, никаква следа от пилотна служба.

Върнах се към първото пилотно място. По пътя, вече на тъмно, срещнах стар, незнайно кога появил се на този свят кораб. Помислих си: „И той като нас няма да намери това, което търси“. Оставаха още десетина мили до първото пилотно място, когато първият полъх на приближаващия се вятър даде знак за пристигането на циклона. Погледнах барографа. Писецът му просто се сгромолясваше. Обстановката налагаше да застанем на котва. Мястото за закотвяне се оказа добро. Котвата просто захапа дъното. Имаше само един недостатък. На пет–шест мили от нас, малко вляво, към брега, картата показваше добре оформена, голяма банка. Тази банка ме тревожеше през цялото време. Ако с кораба се случеше нещо, банката щеше да бъде неговата гибел. Вятърът засили. Отпуснахме на вода цялата верига и зачакахме. Побоях се да отдам и другата котва. Страхувах се, че при неминуемото извъртане на вятъра котвите можеха да заплетат веригите си.

Не мина и час, и вятърът с присъщата си тропическа сила връхлетя върху празния корпус на „Васил Друмев“. В 21 часа си легнах. Знаех, че няма да заспя, но така съм правил и друг път, и то неведнъж. Лежа, насилвам се да остана в леглото, за да набера сили за после. Жена ми — бях я взел със себе си на рейс — вече поуплашена, стои пред предния прозорец на кабината, гледа в тъмното и по своя инициатива докладва:

— Вече пръските стигат до огледалото на надстройката!

Аха, мълча си аз, вече разбира и от корабни огледала! И добавям:

— Добре, добре, нека пръскат.

— Вълните тук–там започнаха да прескачат по палубата!

— Нищо, ти най-добре се махни от прозореца.

След половин час пак:

— Вълните тръгнаха по цялата палуба! Стани да видиш!

— Има време, ще потрябвам и аз.

— Как ще потрябваш! По-лошо ли ще стане?

Виждам я как бледнее. Страхът започна явно да се вселява в сърцето й.

— По-лошо няма да стане, но… — мънкам аз.

— Какво, но? — прекъсва ме тя, очевидно изтървала власт над себе си.

— Може би малко по-трудничко. Прибери се от прозореца и си легни.

— Да си легна ли? Аз да не приличам на теб!

Проговорната тръба изсвири над главата ми. Дръпнах я до ухото си и казах:

— Капитанът слуша! — и чувам:

— Другарю капитан, докладва третият помощник. Боцманът и вахтманът ходиха да проверят как се държи котвата. Вятърът и вълните силно я натягат, тя поскърцва, но държи здраво.

Това малко поуспокои жена ми. Сигурно си мислеше: „Все пак нещо е разпоредил“.

Не мина и половин час — ново изсвирване над мен:

— Другарю капитан, мисля, че котвата се е скъсала! Корабът застана напреко на вълните. Хвърлих зад борда една полупразна бутилка. Тя мина под кораба и изплава от другата страна срещу вятъра.

Изхвръкнах на мостика. Вятърът сега ревеше от лявата задна страна на кораба. Това ми подсказа да взема „ляво на борд“ и с „пълен напред“ да се опитам да изправя кораба срещу беснеещия циклон. Не успях. Разбрах, че само с помощта на винта рулят няма да преодолее натиска на вятъра. Беше му необходима по-голяма скорост, затова командвах „дясно на борд“. Почаках да поставя вятъра зад кърмата и тогава „руля в средата“. Искам, не искам — трябваше да отивам към банката. След две–три минути, когато корабът набра максимална скорост от машината и от вятъра, дадох ново „дясно на борд“. Вятърът и вълните забарабаниха по десния борд на надстройката. Корабът, макар и със забавяща се циркулация, с мъка премина траверса на вятъра и с голямо усилие продължи да се насочва срещу вятър и вълни. Сега думата за нашето спасение имаше само машината. Само машината и нейните господари — механиците.

Така „пълзяхме“ сред беснеещия океан до дванадесет часа на обед. Нямах никаква представа нито за скоростта на кораба, нито на какво разстояние бяхме от злополучното пилотно място. Ясно беше само едно: центърът на циклона отминаваше, без да попаднем в окото му. Вървях още два часа. Вятърът бързо затихваше. Писецът на барографа тръгна бавно нагоре. За малко изгря и слънцето. Успяхме да вземем една линия по него, и то се скри отново. Легнах на обратния курс за пилотното място. Попаднали бяхме на точен курс. На здрач почти по носа на кораба изскочиха светлините на пилотното корабче и до него два транспорта. Наближихме. Взехме пилота.

Герой на деня беше младият 22–годишен моряк Атанас Ганчев. Ураганът не бе успял да го разбуди.

Фактически голямата работа до Калкута беше завършена, но не стана точно така.

Бяхме вече навлезли дълбоко във втория ръкав на свещената индийска река, когато пилотът поиска да приготвим двете котви за отдаване.

— Имам само една — казвам аз.

— Как така само една?

— Циклонът скъса веригата на дясната котва и тя остана в морето.

— Тогава ще трябва да се върнем и да излезем в открито море.

Аз замълчах, и той мълчи. Не след много той продължи:

— Ако застанем на една котва, старши пилотът ще ми откъсне главата.

— А аз какво ще правя в морето? Вън още има вълнение. Да щормувам, докато стихне? Колко? Два–три дни ще стигнат ли? И след това на тихо море да монтирам резервната котва? Това ще бъде много неприятно и ще струва много пари на моето параходство.

Пак замълчахме. Аз чакам, дано пилотът поразмисли малко и евентуално да се смили над нас. Чакам, но подсъзнателно нещо в мен търси изход и ме кара да поема опасния път отново:

— Кога трябва да застанем на котва и защо?

— След един час, когато ще бъдем на мястото, където тази нощ течението на реката ще смени посоката си на 180 градуса.

Един час не е много време, но нека да опитам. Дори и да не успея, пилотът мъчно ще се реши на връщане.

— Добре тогава, ще се опитам да поставя резервната котва, преди да настъпи промяна на течението.

Колкото и да е чудно, нашият шанс по време на циклона, че и по време на рейса беше в скъсалата се верига. От нея заедно с котвата в морето бяха отишли само осем метра. Така че не се нуждаехме от нова верига, каквато на кораба по правилник не се полагаше да има като резервна.

Възложих на главния механик Мишо, на Даскала и на старши помощника да съоръжат резервната котва, да я пренесат през борда и да я поставят на място в клюза. Докато им давах наставления, жена ми, ползвайки се от тъмнината на мостика, ме дръпна за лакътя и ми прошепна:

— Не ти трябва, в тая тъмница ще убиеш някого!

Аз я отстранявам незабележимо с ръка, но тя пак настоява на своето. Личи си колко е уплашена. Вежливо я помолих да слезе долу в салона и там да ме чака.

Скоро на бака се засуетиха черните силуети на хората. Светнаха две изнесени от машината лустри. Струпа се много народ. Машинната команда донесе и пусна в действие оксижена. Срязаха първото звено на веригата. После завариха някаква монтажна халка откъм външната стена на борда. Палубната команда, под ръководството на боцмана, разгъваше стрелите. Започна вдигането на резервната котва, която беше здраво завързана на палубата за фалшборда. Не беше много лесно и безопасно. Котвата тежеше 5,6 тона, а максималната подемност на стрелите е 4 тона. Трябваше да се внимава да не се допусне каквото и да било приплъзване или нежелано залюляване. С много труд и с помощта на много проволоки започнаха да теглят котвата през борда към носа на кораба. После дълго се мъчиха, докато вкарат ухото на котвата в разрязаното „първо“ звено на веригата. Отново фойерверки от искри на разтопено желязо при заваряване на звеното. Фойерверките угаснаха. Останаха да светят само лустрите с насочени напред светлини, за да не заслепяват очите на тези, които бяхме останали на мостика. После всичко утихна. В репродуктора нещо изтропа — вретеното на котвата влизаше в клюза. Чу се и гласът на старпома: „На мостика. Дясна котва на място. Готова за отдаване“.

После отдалече и неочаквано дойде гласът на машинния боцман:

— Браво, Славе, как се сети бе, човек!

Корабният хлебар бе решил, че ще е най-полезен, ако си направи труда да замеси и опече пресни питки с масло и сирене. Не бяхме забравени и ние на мостика.

Когато очите ни свикнаха с тъмнината откъм двата борда на кораба, едва видимите силуети на очертанията на брега бавно и тайнствено тръгнаха покрай нас, сякаш на нощен парад. За регулировчици им служеха стихналите чадъри на крайбрежни палми.

Не бяхме още дояли питките, когато пилотът предупреди:

— След петнадесет минути бъдете готови за заставане на две котви. — После, вече неслужебно, добави: — Тук, по цялата река по всяко време на денонощието има банди от крадци — съвременни речни пирати. Предупредете хората и нека бъдат готови да ги отблъсват от кораба, но внимателно. Понякога нападат с ножове.

Застанахме на котва. Запалихме всички светлини. „Пиратите“ дойдоха в различно време с няколко лодки. Позавъртяха се около нас за оглед, но никой не се реши да ни направи „посещение“. Предполагам, че освен нашето присъствие по палубата, тях ги възпираше и високият борд на празния „Васил Друмев“, макар че пилотът ни уверяваше, че нападали къде–къде по-високи кораби. Имали куки, дълги 7 — 8 метра от бамбукови пръти и по тях с голи ръце се качвали по корабите.

На следващия ден, вече в пристанището на Калкута, по кафено време жена ми разправя:

— Колко добър и внимателен е политкомът др. Бояров. Снощи го заварих в салона. Забеляза, че нещо съм разстроена, и ме попита какво ми е. Помолих го да дойде при теб и да ти предложи да отмениш поставянето на котвата. А той: „Не може, др. Баева. Щом капитанът е наредил, той си знае работата. А и познава възможностите на хората. Всичко ще завърши добре, уверявам Ви“. По едно време влезе Мишо, целият измацан, умърлушен, почернял. Аз пак: „Мишо, моля ти се, иди при капитана и му поискай да отмени решението си!“, а и той като Бояров: „Няма защо да ходя, др. Баева. Ние вече привършваме. Най-трудното премина. Скоро ще спрем заради прилива. След двадесетина минути всичко ще бъде на мястото си. Тип–топ.“ Сърцето ми заскача от облекчение и радост, като чух тези думи.

 

 

После… подадох рапорт, в който описвах накратко случая със скъсаната верига. Като се уповавах на свои изчисления за щетите от евентуално загубеното време, ако не бяхме поставили котвата, а бяхме излезли в морето и бяхме чакали то да утихне, предложих на параходството да награди екипажа с 1 200 лева за самоотвержения труд и за смелостта, проявена при монтирането на котвата при крайно трудна и неподходяща обстановка. Отговор не последва.

По-късно, вече във Варна, проверих за съдбата на рапорта. Параходството бе свело сумата на 500 лева и бе препратило рапорта ми за мнение в Българска народна банка. Там „радетелите“ за икономии на държавата намалили наградата на 50 лева. Ядосан от тяхното „правилно“ решение, аз не повдигнах повече този въпрос. Но разбрах колко лесно и как, „изпълнявайки“ своя служебен и държавнически дълг, човек, заемащ отговорна длъжност и изхождайки от позициите си на бюрократ, убива чистите пориви на ентусиазъм у хората.