Баю Баев
Ние, българските моряци (107)

Непредвидена „противоатомна“ тревога (1967 г.)

Бяхме в пристанище Анверс с м/к „София“. Стояхме на нашето обичайно кейово място. Тая вечер, след храна, вместо ежевечерното кино, имахме курс по противоатомна защита на кораба в открито море. Лекцията премина при голям интерес и внимание. Третият помощник–капитан добре се беше подготвил.

На следващата сутрин, преди осем часа, още разтоварването не беше започнало, двама наши българи, но външни за корабоплаването, служители от Държавната планова комисия, командировани при нас на „София“ за един рейс с цел запознаване с корабния транспорт, нямайки какво да правят, излизат на лодъчната палуба да огледат отвисоко пристанището на Анверс. Към тях се присъединява Коста — нашият корабен радист.

Тримата стоят, гледат огромните кейове с наредените по тях кораби и претоварни кранове, терминалите за претоварване на въглища за електроцентралата с петте комина и изведнаж… страхотен трясък ги разтърсва и паникьосва. Обаче Коста, макар и радист, нали си е моряк, моментално оценява обстановката и поема командването на групата:

— Атомен взрив! Бързо зад комина! С глава към взрива — залегни!

Двамата „пришълци“ от ДПК, моментално залягат зад комина. После, в салета се смяхме много с тях. Но истината си беше истина — лекцията на третия помощник–капитан беше довела до правилна реакция на тримата.

Още не бяхме престанали да се глумим с „пришълците“, вратата на салета отскочи с трясък, сякаш беше заредена с взрив. В рамката й застана вторият помощник–капитан, Ангел Ангелиев, с уплашено изражение, явно не бе на себе си.

— А–а — изумява се третият помощник–капитан, — Вие нали бяхте тръгнали за града!

— Тръгнах, но т–т–тоя взрив?!

— Разказвай, разказвай! И ти ли загази?

— Какво ти загазих, направо погребение щеше да има.

— Е, чак пък погребение?

— Честна дума! Малко преди осем часа слизам аз през две стъпала по трапа. Бързам да хвана тролея на пристанището, че днес имах много работа в града.

— Каква? Не ми се вярва да е служебна, щом толкова сте се забързали — подмята друг зевзек от компанията в салета ни.

— Тоя път позна, моето момче. Днес си бях определил да изпълня задачите по рейсовата заповед. На жена ми, де. Заставам аз на спирката на тролея. Вие я знаете — тази дето е на кея, на около 200 метра от кораба ни, до сами шапрона. Чакам и току поглеждам часовника си. Чакам и ругая: „Дявол го взел тоя тролей. Какво още се бави, уж белгийците са по-така от нашите“ дрънкам на себе си аз. И в тоя миг… такъв силен взрив, едва не оглушах и ослепях. Аз, както знаете, съм безстрашен. Но тоя път не зная какво ми стана. Дали от силния взрив, просто, без да ща, отскочих под шапрона. А и откъде да знаеш какво става и какво може да се случи още. Все пак, като няма друго прикритие, шапронът, макар и нищо и никакъв покрив, си е шапрон. Още не окопитил се напълно, то и време нямаше, ламариненият покрив на шапрона изтрещя. Един варел безцеремонно падна на два метра пред краката ми. А те се огънаха в колената и ме строполиха на земята… После покрива на шапрона изтрещя отново и нов варел плисна огън едва ли не до мен. Земята пламна, а той… какво ли пък ще да е това? Ами ако е нов отровен газ? Стисвам с ръка чантата си и, обкръжен от огън и газ, хуквам направо към трапа на родната „София“. Как съм се изкачил по него, не помня. Не помня и да съм погледнал назад.

— Че какво търсите на кораба? Ако варелите са били за него — не съвсем успешно го провокира Георги (Драката), старшият камериер. Те двамата един без друг не могат, но и вечно се карат и задяват, а когато не се карат, си погаждат по някой номер. Идеално идеолигическо единство на „основата“ на дребни митнически спекулации.

— Драка, ти така си мислиш, но де да беше ти сред падащите от небето варели! Все пак — продължава вторият помощник–капитан, — тук, на кораба, при колеги и матроси, ако ще се мре, с вас да е!

Кой знае защо, всичко това ни беше много смешно и забавно. Разказът ставаше още по-смешен от това, че вторият помощник–капитан леко позаекваше, а вие сигурно знаете, че обикновено заекващите са много добри разказвачи. Той самият беше хем добър, хем кротък. Пък и името му беше ангелско. Потомък на цял куп ангели. Добри и кротки, че чак под сламата вода прекарват и в гърба ти я наливат.

Всъщност, какво беше се случило в пристанището на Анверс:

От другата страна на дългия 1 600 метра пирс, точно срещу нас, пред въпросния шапрон бе застанал един 22 000 тонен кораб под флага на Германската Федерална Република, товарещ различни товари за Виетнам. В хамбар № 3 имало към 1 000 тона нафталин в дървени каси. Сутринта, малко преди осем часа старши помощникът, като се качва на мостика за нещо, вижда, че докерите бързо излизат от третия хамбар и на прибежки започват да слизат по трапа. Озадачен от това, той бързо отива да ги пресрещне. На въпроса „Какво става? Защо напускате работа?“ някой, без дори да се спира, му казва „Нещо лошо мирише в хамбара“. „Какво лошо, на нафталин ли?“ — „Не, по-лошо.“

Старши помощникът притичва до хамбара, надниква над комингса, за да види какво става вътре и… след около 20 минути пристанищната спасителна служба го намира на стотина метра от кораба в басейна, контузен силно в гърдите, но жив, и дори можел сам да се държи над водата. Направо необяснимо — взривната вълна го хвърлила в морето, без да го убие.

Мястото около немския кораб бе веднага блокирано. Ние можахме да отидем при пожара едва надвечер, когато контролът бе стеснен само около кораба. Заварихме го още в пламъци. От всичките седем хамбара горяха три: втори, трети и четвърти. По-голямата част от изпълнителския състав, бяха се струпали на кърмовата палуба и върху закрития люк на седми хамбар. Горките. Бяха уплашени и смутени до немай–къде. Защо ли ги държаха още на борда? Или просто ги бяха забравили. Три влекача, въоръжени със стационарни бордови противопожарни средства, непрекъснато обливаха десния борд на кораба с тонове вода. Откъм брега вършеха същото шест моторизирани противопожарни служби, но те и влекачите вече не бяха нужни. Гледаха само да ограничават пожара. Не можах да науча какво гореше, но една ивица от корабната обшивка, започваща от водолинията и широка над 50 — 60 сантиметра, обхващаше района на трите горящи хамбара. Ивицата беше нажежена до червено. Пожарникарите явно имаха за задача да не допуснат това накаляване да прехвърли тая огненочервена ивица. Пожарът вече бе надвил над кораба. Предната половина на кораба бе излязла от осевата му линия. Предната му мачта бе полегнала с 10 градуса надясно.

На втората вечер пак отидохме да видим резултата от пожара. Чудно ни бе какво се бави още пристанищното ръководство, защо досега не ни бяха разместили на по-безопасно разстояние. На втората сутрин и това стана. Дойде нареждане да се преместим в друг басейн на пристанището, но видимо тая мярка бе дошла с голямо закъснение — фактически тя бе станала вече ненужна.

След два месеца, по време на следващия рейс, застанахме, както винаги, пак на „нашето“ си място. От германския кораб не бе останало нищо. Даже вече никой и не говореше за това. Всичко сякаш беше забравено завинаги.