Баю Баев
Ние, българските моряци (116)

Урок по надхитряване на хитреца (1966 г.)

В средата на месец юли в ръководството на м/к „София“ станаха промени. Капитан Георги Генов предаде кораба на капитан Тодор Камбуров. Старши помощникът Димитър Михайлов премина за капитан на м/к „Плиска“. Аз останах на м/к „София“ като старши помощник на капитана. Получи се и нареждане за следващия рейс: Варна — Поти за взимане на 750 тона памук за Лондон и Браила, за товарене на 350 кубически метра разнообразни, нестандартни дъски, които трябваше да откараме в някакво малко пристанище на Южна Англия, а памука, след разтоварването на дъските — в Лондон.

Особеностите на този рейс за мен се изразяваха главно във въпросните дъски. Казвам „главно“, защото дъските трябваше да се натоварят съгласно чартера така, че без да спираме по пътя за вода и гориво, да пристигнем в разтоварното пристанище на равен кил и при минимално газене. Изготвих каргоплана. Капитан Камбуров го одобри без никакви указания за поправки. Товаренето започна. Изпитвах голямо смущение и чувство на несигурност — ще се потвърдят ли изчисленията ми по каргоплана или ще се проваля. Трябва да кажа, че в това отношение бях много улеснен от обстоятелството, че румънските пристанищни работници в Браила работеха много добросъвестно и качествено. Редяха дъските една по една, гръб до гръб, макар че много от тях бяха изкривени и мъчно пасваха една към друга.

Настъпи 26 август — последен ден на натоварването. Следващият ден, 27–ми, се случи празник — Голяма Богородица, а третият ден — неделя, също неработен ден. След обед на 26–и към 16 часа работата по товаренето спря. По чартер оставаха още 80 кубика дъски за дотоварване, а дъските привършиха. Капитан Камбуров ме уведоми, че румънците не могли да доставят тези 80 кубика и му предложили, ако иска, да отплава без тях, но при условие, че впише в чартера забележка: „За 80 кубически метра дъски нямам свободно място в кораба“.

— Ако не впиша такава забележка — ми обясни той, — ще загубим три дни в чакане на дъските. Това ще се отрази върху изпълнението на плана на кораба. Ще има и неблагоприятен финансов ефект за параходството, а за мен ще си помислят, че не съм добър капитан. Какво да правим?

Не можах да му кажа нищо определено.

— Добре, ще си помисля още малко. Дано измисля нещо.

Дъските така и не дойдоха. И започнаха едни преговори на „маса“, с безкрайно черпене не само с кафе… до три часа през нощта. След час, час и половина ще се развидели. Слънцето ще изгрее. Машината е готова за отплаване, а ние — румънци и българи, включително и речния пилот, клюмаме глави, оборвани от безсъние. Стоим и чакаме, румънците също стоят и не си отиват.

На „София“ трети помощник–капитан беше възпитаникът на Морското училище Павел (не си спомням фамилията му), току-що завършил едногодишния си стаж и в момента извършващ първия си рейс като трети помощник. Павел беше случайно, както се изразяваше той, роден в Париж. Там бе завършил средното си образование. Беше умно момче, дисциплинирано, с безупречно възпитание.

Както стояхме полубудни, капитан Камбуров се наведе към мен и ми прошепна:

— Идете и питайте Павел може ли да пише на машина с френски шрифт.

Оказа се, че може. Върнах се и тихо съобщих на капитана.

И… нищо. Пак мълчание, пак поглеждане на часовниците и изведнъж капитан Камбуров каза:

— Добре, съгласен съм. Ще подпиша. Но нали ще ми позволите това да направя на нашата машина, за да не губим време.

Румънците се посъживиха, дори се зарадваха. Взехме текста с румънската редакция и излязохме горе в кабината на Павел. Капитанът донесе индиго и пилюр. Павел постави листовете в пишещата машина, а Камбуров нареди:

— Най-горе, през два–три реда ще напишеш адреса. Долу, почти в средата на листа ще напишеш забележката, но така, че между редовете да няма никакъв интервал.

Павел написа текста. Той излезе непълни три реда. Капитанът продължи:

— Сега най-долу, вдясно, ще напишеш голямо „R“, началната буква на думата „ремаркс“, но така, че буквата едва да чукне с валяка.

Павел написа буквата точно по указанията. После, все по указанията на капитана Павел обърна листовете, наново постави индигото между тях и ги постави така, че всичко написано на трите екземпляра да съвпадне точно — ред по ред, буква по буква.

— Сега пиши, но пак буква по буква така, че написаното да легне точно в отвъдните редове: „Не съм съгласен с написаното на първата страница“.

Камбуров подписа бележката пред румънците, а аз ударих корабния печат върху подписа му. Дадохме два екземпляра на румънците. Шефът им набързо ги тури в чантата си и любезно се сбогувахме.

След десет минути къпещата се в утринните слънчеви лъчи млада и красива „София“ се хлъзгаше по още непробудилата се източноевропейска река.

Следобед е. Вече сме пред Сулина, пред началото на Сулинския речно-морски канал. От пристанището махат с флагове, чуват се пушечни изстрели. Свири някакъв рог, съпровождан от предупредителни викове. Ние се чудим какво става и гледаме въпросително към пилота. Той свива рамене. Най-после казва:

— За нас свирят. Искат да спрем.

Да спрем, но как? Вече сме в канала. Пилотът предложи да свием с „ляво на борд“. Капитанът се съгласи, а аз едва не се вцепених. Как? На това тясно място, с пълен ход и при това лудо течение — поворот? Все пак успяхме да обърнем. Застанахме с ляв борд на самата шкарпа пред пристанищното управление. Подадохме швартовите въжета, но с машината продължихме да поддържаме кораба срещу течението. И тук усетихме два сблъсъка на подводната част на кораба о каменната берма. Удари на два пъти и корабният винт.

Какво се бе случило?

Румънците към 10 часа открили нашата „игра“. Веднага пращат едного с мотоциклет да настигне пътническия им кораб в Тулча и с него да ни изпревари до Сулина. Там началникът на пристанище Сулина наредил да ни спрат.

Капитанът не дочака завързването на кораба. Спуснаха се с Павел в капитанската кабина да съставят морски протест, а аз вписах в корабния дневник часа и мястото на двата сблъсъка и двете чуквания на винта. Дойде румънският моряк и съобщи, че началникът на пристанището моли капитана да го посети. После капитан Камбуров ми разправи:

— Един важен, важен, начумерен, но когато Павел заговори на чист френски език, той не само че омекна, но се и разтопи. Похвали се, че е френски възпитаник. Прие с готовност протеста, завери го, наруга „посланика“ на Ромтранс, извини се и ни пожела „на добър път“.

По-късно по пътя ни англичаните с радиограма отмениха отиването ни в малкото английско пристанище. Наредиха да разтоварим дъските в Лондон. Олекна ми. Моето изпитание за „оцеляване“ на газенето отпадна. В Лондон разтоварихме памука. Дъските претоварихме на по-малък кораб. Тъкмо бяхме привършили разтоварването и екипажът подготвяше кораба за тръгване, един по-малък от нас кораб, маневрирайки в басейна, повлече левия ни трап. От по-рано имаше и повредени леери и огъване на фалшборда на бака. От Лондон отидохме направо в Анверс за почистване на подводната част на кораба от обрастванията. Влязохме в сухия док. Там наново депозирахме морски протест, като съгласно традиционната забележка „запазвам си правото, когато и където намеря за необходимо, да разширя настоящия протест, за да запазя моите и на корабособственика интереси“, капитан Камбуров включи поправката на трапа и всички повреди по бака. Коментирайки станалото, капитан Камбуров заяви:

— Така им се пада! На зло куче — зъл прът!

Случаят с дъските и около дъските бе за мен един сериозен урок.