Баю Баев
Ние, българските моряци (82)

Провлачаване на напуснати шаркети

Дойде девети септември 1944 г. Аз и тук ще пропусна всичките си преживявания и впечатления за този и следващите дни в пристанище Бургас и вън от него, в града. Ще разкажа само две неща.

Вече знаехме от радиото, че е съставено ново правителство — на Отечествения фронт. В пристанището външно това не личеше, като изключим възбудата на хората. Но и те колко ли бяха в пристанището…

И изведнъж над пристанището прелетя съветски водолет. Направи кръг и, спускайки се съвсем ниско над вълнолома, кацна в пристанищния басейн. Западната част на пристанището почерня от народ, дошъл да посрещне съветските летци. Учуди ме майсторството на съветския пилот. При излитането нямаше място за разгонване на водолета. Или пък вятърът не позволяваше. Но по моему, създаде се критично положение за пилота. Самолетът в последния момент, почти над водата, изви надясно към изхода на пристанището. Но там бе опънат противоподводен бон. Той беше отворен, но отворът му беше само 50 метра. Самолетът в никакъв случай не можеше да мине през него. Много малко беше разстоянието, за да позволи на пилота да се насочи през отвора. Помислих си — свършено е. А пилотът, противно на моите страхове, не само, че не изключи мотора, но усили хода. И вече пред самия бон повдигна лявото крило и прелетя над боновите шамандури само на някакви си десетина сантиметра. И това ако не беше смелост — здраве му кажи!

Не бяха минали и петнадесетина минути, когато откъм морето отново се зачу боботене на мотори. Някой от вълнолома извика:

— Руски кораби! Идват.

Влязоха: един Б. О. (Большой Охотник — Голям преследвач на подводници) и два М. О. (Малый Охотник). После научих това. А докато разглеждах от кея корабите, които още не бяха завързани, от корабите заизлизаха картечници, поставени на двуколесни платформи, водени от по един боец. Заизлизаха и някакви зенитки. Проследих ги с поглед. Оказа се, че просто пред очите ми за броени секунди десантчиците бяха вече разставили оръжията си по вълнолома. Личеше си, че имаше и дисциплина, и опит.

Първите два–три дни на „Раковски“ не настъпи никаква промяна. Още на втория ден отидохме до Атия. На четвъртия ден, преди да се снема за Атия, дойде едно младши лейтенантче. Само. С автомат. Имало нареждане да пътува с нас. На другия ден господин Илинов ми казва, че лейтенантчето било дало много добри отзиви за нас и затова ще пътуваме без представител на съветските войски.

Изтичаше първият месец на свободата. Девети септември завари в пристанището два военни кораба, останали още от Първата световна война, с дървена конструкция. Аз не бях служил на тях и не ги познавах.

На девети октомври 1944 г. получих записка да ги откарам на буксир до Варна. Още на девети септември офицерите им се изплашили, че съветските войски ще ги вземат в плен и избягали. Така че сега ще пътуваме без офицери. След обед идва при мен бай Даню — Никола Йорданов, джобният капитан от 33–ти випуск на Морското училище. Нисък на бой, но много пъргав, с още по-пъргав ум. Още от училището започнахме да му викаме бай Даню, защото беше син на корабника на училището Йордан Данев. А с прозвището Джобния капитан го кръсти началникът на пристанище Бургас Георги Кожухаров, към когото бяха причислени двете моторни пътнически лодки. На една от тях след известно време стана капитан Никола Йорданов.

По това време едната от двете лодки на капитан Никола Йорданов е на основен ремонт на мотора. Той като научава, че ще влача шаркетите за Варна, бай Даню идва да ме помоли да взема и неговата лодка. Той имал телефонно съгласие да прибере лодката във Варна. И аз, без много да му мисля, след като разбрах от него, че по корпуса на лодката всичко е наред, се съгласих, но и през ум не ми мина да искам съгласието на моето началство.

На следващия ден тръгнах в тъмно, в 04.30 часа за Варна. Навързах корабите един за друг — моят буксир за носа на първия шаркет, вторият буксир от кърмата на първия шаркет за носа на втория и накрая… от кърмата на втория шаркет за носа на лодката. Така с най-малък ход излязох от пристанището. Едва бях дал пълен напред, и един „Малый Охотник“ веднага приближи левия ми борд.

— Где капитан? Кто капитан?

— Я капитан.

— Я буду вас охранять.

— Хорошо. Спасибо.

И си мисля: предния ден се беше пуснал слух, че някаква немска подводница се опитала да торпедира съветски кораб някъде към река Резвая. Обърнах се да видя как се движи моят конвой. Видях нещо съвсем неочаквано — корабите, вместо да вървят всички точно един зад друг, бяха се отклонили: първият — надясно, вторият — наляво, лодката — също надясно. Ясно, причината е в лодката. Извиках бай Даню да ми обясни защо рулевият на лодката не си гледа работата. Не можа да ми обясни. Оставихме да се обясним като се разсъмне. Някъде към остров Св. Анастасия „Малый Охотник“ дойде пак до борда ми.

— Капитан, есть у тебя чай?

Какъв чай? Ние по него време я закусвахме, я не.

— Ну, какой ты капитан, если у тебя нет чая?

След десетина минути дойде отново.

— Капитан, есть у тебя толстый канат?

— Есть.

— Каков?

— 110 милиметровый в диаметре.

— Хорошо. Давай.

Подадохме му аварийния буксир. Те го поеха и го нахлузиха на лафета си направо през кърмовото оръдие. До тогава вървяхме с 5 — 6 мили. Сега към 300–та коня на „Раковски“ се прибавиха 3000 к.с. на малкия преследвач на подводници. Скоростта ни отскочи на 12 мили. Това добре, но се влоши още повече положението на конвоя. Корабите се разтеглиха още повече встрани. Лодката забягна още по-силно надясно. Вървим с чудесно настроение. След време, вече на разсъмване, видяхме, че лодката забягна още по-надясно. Мотористите на двата шаркета бяха успели да пуснат в ход моторите им. Вече 16 мили не ни мърдаха. Нашият старец „Раковски“, пък и ние, неговите командири, никога не бяхме летели в морето с такава скорост. Наближавахме линията на Созопол — Несебър. Тая ос, равна на нула градуса по компаса, беше второто коляно от прохода през минното поле. Беше вече време да направим завой наляво на 90 градуса. Лейтенантчето сви наляво веднага. Сви и повлече „Раковски“. Разбрах каква опасност грози корабите зад мен, и най-вече лодката. Дадох „дясно на борд“. Но какво можеха да направят тристате конски сили на „Раковски“ срещу 3000 к.с. на Малый Охотник. Погледнах назад. Шаркетите бяха залетели силно надясно, особено първият, но той премина завоя успешно. Идваше ред на лодката. Ъгълът между буксирното въже и диаметралната й плоскост надминаваше 90 градуса. В следващия миг лодката получи очаквания от нас голям крен, възкачи се върху вълната и… изчезна. Но късмет — веднага изплава. Беше се скъсало въжето — не можа да издържи на нарасналото съпротивление, когато лодката се зарови във водата. Спряхме. Взехме лодката на борда. Направихме основен оглед на кърмилните приводи. Нямаше причини за заклинване на руля й. Въпреки това наредих да освободят румпела й от кърмилните прибори. Спуснахме я на вода и продължихме само с лодката за Варна. Шаркетите и Малкият Охотник скоро изчезнаха далече на север. Лодката продължаваше да се държи на дясно — дяволска работа!

След много време, чак през 1947–ма година, вече като началник на пристанище Варна, аз се срещнах с бай Даню. Стана въпрос и за лодката. Той не знаел, че руснаците имали нареждане да я откарат в Севастопол. И тъкмо се чудели как да я откарат до Варна, ние, без да знаем това, сме им помогнали.

— А кърмилото?

— Кърмилото криви чак до Севастопол. Там всичко се изясни. Тези лодки са с уравновесени кърмила.

— Е, и какво от това?

— Ами, валът беше откачен от мотора. Ние като сме я потеглили на преден ход, валът с винта изтегля назад и опира в предната част на руля. Натиска го и го поставя „дясно на борд“.

— Виж ти, колко проста работа. Защо не ми каза тогава, че моторът е откачен? Но, да си призная, и да ми беше казал, нямаше да се сетя. А колко подробно изучавахме в училището кърмилните устройства на корабите… Хм, а ти помислял ли си някога какво щеше да стане с нас, ако лодката беше потънала?

— Навярно щяхме да излезем саботьори с неизвестна по-нататъшна съдба. Не зная, но нито ти сега щеше да си началник на пристанище Варна, нито аз щях да разговарям с теб.