Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Крината — синоним на туберкулозата

Защо денонощната трисменна работа беше неефикасна? Причините се оказаха няколко, но основните бяха две.

Първо, ечемикът се извозваше за града и за експедиране по БДЖ изключително с едноконни каруци. Те бяха, както вече споменах, над триста, съвсем достатъчни на брой. Работата обаче се спъваше от това, че ечемикът се товареше в чували, а освен това се и претегляше. Меренето ставаше с крини от тъй наречените кринажии. Това бе най-тежкият и най-нехигиеничен труд в пристанището, макар че на пръв поглед работата изглеждаше лека. При пълненето на чувалите кринажията заставаше едва ли не в купа, свиваше дясното си коляно до стифа, а лявото поставяше на земята, а понякога, за да не му убива, си подлагаше някой подгънат чувал. Той затискаше крината между краката си и с една специално направена дъска с едно–две загребвания напълваше мигновено крината и моментално я изправяше с отвора нагоре. Друг работник я грабваше с една ръка, а с другата пускаше за пълнене следващата крина. До него двама души държаха разтворен за пълнене чувал. Пълният чувал се метваше на гърба на друг преносвач, който пък го мяташе в наблизо стоящата каруца. Този труд на кринажията, освен че беше много динамичен и изморителен, се извършваше при силно замърсяване на въздуха около него. Кринажията просто храчеше кал и плюеше направо в ечемика. Нямаше време и не биваше да спира. Затова кринажиите бяха не само дефицитни, но и въобще липсваха. В крайна сметка тези хора заболяваха от туберкулоза. Всички знаеха това и никой не искаше да се хваща на това отровно хоро, освен онези, които изпитваха остра нужда от пари.

Втората задръжка се предизвикваше от каруцарите. От време на време все ще се случи стифът да остане без каруца за по няколко минути. И ето че влизат в пристанището, шибнат конете и, препускайки, вместо да отидат до крината, те с пълен ход зариват конете в стифа до гърдите им. По него време кринажиите взимаха по пай и половина. Конете бяха измършавели и сега имаше сгоден случай каруцарите да похитруват. Докато извадят коня и каруцата от стифа, конят все ще успее да си вземе дажбата за рейса. Още неизтеглени тези коне от стифа, задават се други. И те са подкарани на пълен ход. И те се затикват в ечемика. В тази бързина и умишлено нехайство, а сигурно и някоя малка сметчица от метачите, ечемикът започна да покрива калдъръма от стифа до изхода на пристанището. Едва успяхме да прекъснем това с нищо неоправдано разпиляване.

Трета задръжка: системата на заплащане. Мина вторият ден. Изоставането е съвсем явно. На следващия ден наредих ечемикът в хамбара, където работеше грайферът, да се срива направо от коридора в хамбара. Така грайферът работеше по-бързо и по-плътно. Но това все пак беше нищо. Тогава извиках „асовете“ от преносната служба.

— Виждате, че изоставаме. Ще се изложим. Няма да устоим на обещанието си. Кажете какво можем да направим, какви допълнителни мерки да вземем.

— Нищо не може да се направи.

— Как не може? Защо да не може?

— Не може.

— Колко хора имате на работа в кораба?

— Около хиляда.

— Защо не ги увеличите?

— Няма как да им платим. С хората, с които сме започнали разтоварването, с тях трябва да го завършим. Иначе няма как да им разделим парите.

За мен това бе непонятна изненада.

— Бихте ли ми обяснили по-подробно?

— Цялата полагаема сума за разтоварването се разпределя по равно между всички работници. Чаушът разпределя парите, като на тези, които са работили по-лошо или са отсъствали някой ден, им намалява съответно по свое усмотрение.

Разбрах, че в момента на разтоварването не е възможно никакво оперативно ръководство. Тогава се отнесох по телефона към командира на флота капитан I–ви ранг Кирил Халачев. С него се познавах от едно общоградско събрание в стопанската академия, на което той беше докладчик, а аз бях предложен за председател на събранието.

Щом му обясних за какво го безпокоя и моля, той веднага се съгласи и ми отпусна 250 военни моряка да се включат в разтоварването на „Адмирал Ушаков“. С помощта на моряците разтоварихме кораба в обещания срок.

Полюбопитствах да видя как „чаушът“ ще разпредели сумата, получена за разтоварването на кораба. Военните моряци не фигурираха в списъка. А и нямаше как да фигурират.

— Защо не сте ги включили?

— Ами те са военни моряци.

— Не ви ли се струва, че това си е чиста проба експлоатация на човек от човека? Поне да бяхте отделили някой и друг лев да им купите по две кутии цигари. Така, просто за благодарност.

Цигарите се закупиха и предадоха на командира им за разпределяне.

Мисля, че няма да е излишно да добавя за сведение, че още първата сутрин след започване на разтоварването на ечемика варненските хлебарници продаваха мист — пресен хляб от ечемичено брашно. По-късно разбрах, че и град Пловдив е ял хляб от разтоварвания във Варна ечемик. А за мен остана загадката — дали не би могла някак да се измени системата на заплащане на труда на пристанищните работници.