Баю Баев
Ние, българските моряци (22)

Още един случай с мичман Папазов

Имах един братовчед по майчина линия, четири години по-голям от мен. Не бяхме се виждали много отдавна, но се случи така, че той бе призован да отбие военната си служба в бреговата морска охрана. Дойде един ден да ме види. Поприказвахме си за това-онова. По него време бе силно нашумяла книгата на Джек Лондон „Морски вълк“. На раздяла той ми предложи следващата неделя да го посетя в батареята му. Описа ми как да го намеря в лозята, някъде зад Траката. Дойде неделята. Ще излизаме в градски отпуск, но излизането ни се забави. Пуснаха ни чак към четири часа след обед. Аз веднага поех по пътя към батареята. Стигнах Траката, намерих страничната пътека за батареята. Но съм сбъркал пътеката. Загубих се в лозята. Загубих и много време. Все пак открих братовчед си. Поприказвахме си. Двама братовчеди, които охраняват морската граница на Варна, че и на България! Той артилерист, а аз моряк. Не усетихме как мина времето. Тръгнах си, но вече беше станало много късно. Колкото и да бързах, на места дори тичах, но закъснях. Когато се явих в училището, вечерната проверка бе отдавна минала. Наказаха ме с три часа под оръжие, което ще рече, три поредни дни под оръжие. Всеки ден по един час стоиш мирно срещу слънцето, с раница на гръб, с пет тухли в нея, и с тялото на тежката картечница „Максим“ на рамо.

Стоя аз прав срещу слънцето, а то сякаш е спряло и хич не го е грижа за мен. Чувстувам, че ще ми прилошее. Очите ми се премрежват, но аз не се упреквам, че не подведох въпроса към снизхождение. Такъв си останах и до ден–днешен. Но все пак аз съм късметлия. Дали и сега няма да стане някакво чудо, та да ме отърве от това ужасно слънце. И… виждам мичман Папазов да слиза по външната каменна стълба. Подсмихвайки се под мустак, той спира при мен и ми казва:

— Отивай си!

Но аз зная, че наказанието може да бъде отменено само от този, който го е наложил, и не мърдам.

— Отивай си! — повтаря мичман Папазов.

— Не може. Нямате право. Наказанието може да отмени само този, който го е наложил!

— Отивай си, докато не съм те зашлевил!

Отидох си, но не поради заплахата. Той никога не ни удряше. Отидох си, защото много го уважавах. Пък и нямаше как, безсмислено беше повече да се инатя.