Баю Баев
Ние, българските моряци (53)

Бункер и бункеровоз

Напълнихме въглищните ями с въглища за котлите на машината. Те не бяха малки — побраха над 500 тона.

Тук ще открия една скоба на политико-икономическа тема от позиция, която придобих много по-късно, защото явно тепърва ми е предстояло да видя много неща и да „възмъжея“.

Житото тук, в Анверс, разтоварихме с плаващи, парни вакуумни смукачи с по 300 тона на час претоварна мощност. Това бяха съоръжения, стоящи поне с две степени по-високо от елеваторите на румънците. Кокса товарихме направо от вагони с пристанищни електрически кранове с големи кофи — всяка събираше по 1500 килограма. Крановете пред нашия фронт бяха наредени през един: един електрически, един хидравличен. Но не това ме учуди. Учуди ме плаващият кран, който дойде да ни натовари въглищата за машината. Това беше кран, който издигаше на 15 метра височина кофа с особена форма, събираща 10 тона въглища. Кранът надвесваше кофата над въглищния бункер на нашия параход „Балкан“, обръщаше я и изсипваше въглищата. Сериозно техническо съоръжение, няма спор.

Тогава аз не се сетих да направя някакво сравнение с товаренето на въглища в Александрия и Порт Саид, макар че вече бях виждал там как става това. Там взимахме бункер или на кея, или на котва, но винаги от малки несамоходни шалани. Пристигаха едновременно два–три шалана с въглища. Върху въглищата беше нахвърлян черен като тях дървен материал за скели и отгоре чакаха стотина полуголи, изпоцапани и мършави араби. Те бързо построяваха една стълба — скеле от шалана до палубата на кораба и товаренето започваше, без да се губи нито миг. На две места по 4 души пълнеха кошовете с по 30 — 40 килограма въглища (повече арабите едва ли биха могли да вдигнат). Други двама мятаха кошовете на гърба на носачите и „конвейерът“ от живи хора поемаше по стълбата, човек до човек, прегърбени на две и пълзящи нагоре — същинска огромна гъсеница.

Веднъж изкачили се на палубата, те тичешком преминаваха по външния канижел и едва ли не в движение изсипваха коша в бункера. След това, бежешком, пак стигаха до стълбичката, скачаха от горната й част от два–три метра височина направо върху въглищния куп в шалана. С това скачане се спестяваше направата на още една стълба. Носачите бяха съвсем боси. Краката им се разраняваха, но те сякаш не усещаха това. Не можеха да не бързат и да не скачат, защото от една страна гладът и страхът ги гонеха отдалече, някак невидимо, а от друга ги заплашваше дългият камшик на дебелия арабин, който ги надзираваше от такова място, че да вижда всичко и при нужда да достигне с върха на камшика си всекиго. Понякога току шибваше някого съвсем безпричинно — просто за поддържане на темпото. В Порт Саид научих, че тези хора идват направо от пустинята. Престояват 5 — 6 месеца в града. Ядат, каквото намерят в кофите за боклук и от бунищата, и като поспечелят за една тенекия газ и за 10 килограма сол, се завръщат по домовете си в пустинята. И после — пак отново.

Много години по-късно такъв конвейер, само че от мъже и жени, видях в Кокинада, Индия, при разтоварването на вагони с желязна руда. Трудът на тези хора съвсем не бе по-лек. И все пак не беше същото. Първо, нямаше го дебелия чауш с дългия камшик, и второ, работниците получаваха не една, а две шепи оризова каша, която им се сервираше в алуминиеви чинии — обстоятелство, което всички оценяваха като съществена хигиенна и човешка придобивка.