Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

„Аз видях — този господин ме фотографира“

В Монровия нашите Виргилии ни оставиха в центъра на града на пазарния площад, а те отидоха на коктейла в италианското посолство. Ние се поразходихме из града. Питахме за пощата и пуснахме писма — наши и на екипажа. Поразгледахме това–онова, а пратеникът на софийския ежедневник направи и някоя и друга снимка. Върнахме се отново на пазарния площад. Тук „корабният“ фотограф сне и една група от струпали се в кавга хора пред една сергия. Още не бе прибрал апарата си, и един местен жител, по-черен от въглен, се отдели от групата, дойде при нас и му поиска петдесет долара за това, че господинът го бе фотографирал.

— Господинът не те е фотографирал — превеждам аз.

— Това не е вярно! Петдесет долара, или ще предам господина на полицията! — ломоти той на английски.

Вместо да се разправяме и да съберем около себе си любопитни, за да се предпазим от неизвестни последствия, аз предложих да си тръгваме, но и фотографираният върви с нас и си иска парите. И току притичва до някой полицай — регулировчик, за да настоява за арестуването ни. Но къде ти! Може ли регулировчик на пост да слезе от пиедесталчето си, да остави движението и да тръгне да арестува. Фотографираният обаче не се отчайва. Стръвта, макар и химерна, е голяма и си заслужава. Най-сетне, след поредица неуспешни опити да ни арестува, той ни изостави.

С товаренето на трупите, достигащи до 1.80 метра в диаметър, дълги 7 — 8 метра и тежащи по 5 — 6 тона, нямахме особени трудности. При връзването им на два пъти късахме стоманено въже, а два от люковите капаци, върху които полагахме трупите, получиха незначителни деформации. Натоварихме трупите и отново потеглихме. След три–четири дни поток от частни радиограми затрупа радиотелеграфиста. Много от близките и приятелите на екипажа питаха: „Обади се веднага как си?“, „Искам да чуя от теб, че си жив“, „Мама си къса косата и те мисли за умрял — обади се“. Аз, главният механик Недков и старпомът недоумявахме. Каква ли може да бъде причината за този дъжд от загадъчно-тревожни радиограми?

На седмия ден се отбихме в Гибралтар за гориво и вода. Агентът донесе куп служебни и лични писма. От последните разбрахме откъде водеше началото си потокът от съобщения. А жената на „мечока“ се бе сетила и поставила в самото писмо изрезка от вестник — беше дописката на нашия „корабен“ журналист. Тя свършваше приблизително така:

„Вечерта гледахме румънския филм «Четири крачки от смъртта», а днес не бяхме ли само на две от нея?“