Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Баю Баев. Ние, българските моряци
ИК „Гитава ООД“, София, 2009
Българска. Първо издание
ISBN: 978-954-8572-01-9
История
- — Добавяне
„Аз видях — този господин ме фотографира“
В Монровия нашите Виргилии ни оставиха в центъра на града на пазарния площад, а те отидоха на коктейла в италианското посолство. Ние се поразходихме из града. Питахме за пощата и пуснахме писма — наши и на екипажа. Поразгледахме това–онова, а пратеникът на софийския ежедневник направи и някоя и друга снимка. Върнахме се отново на пазарния площад. Тук „корабният“ фотограф сне и една група от струпали се в кавга хора пред една сергия. Още не бе прибрал апарата си, и един местен жител, по-черен от въглен, се отдели от групата, дойде при нас и му поиска петдесет долара за това, че господинът го бе фотографирал.
— Господинът не те е фотографирал — превеждам аз.
— Това не е вярно! Петдесет долара, или ще предам господина на полицията! — ломоти той на английски.
Вместо да се разправяме и да съберем около себе си любопитни, за да се предпазим от неизвестни последствия, аз предложих да си тръгваме, но и фотографираният върви с нас и си иска парите. И току притичва до някой полицай — регулировчик, за да настоява за арестуването ни. Но къде ти! Може ли регулировчик на пост да слезе от пиедесталчето си, да остави движението и да тръгне да арестува. Фотографираният обаче не се отчайва. Стръвта, макар и химерна, е голяма и си заслужава. Най-сетне, след поредица неуспешни опити да ни арестува, той ни изостави.
С товаренето на трупите, достигащи до 1.80 метра в диаметър, дълги 7 — 8 метра и тежащи по 5 — 6 тона, нямахме особени трудности. При връзването им на два пъти късахме стоманено въже, а два от люковите капаци, върху които полагахме трупите, получиха незначителни деформации. Натоварихме трупите и отново потеглихме. След три–четири дни поток от частни радиограми затрупа радиотелеграфиста. Много от близките и приятелите на екипажа питаха: „Обади се веднага как си?“, „Искам да чуя от теб, че си жив“, „Мама си къса косата и те мисли за умрял — обади се“. Аз, главният механик Недков и старпомът недоумявахме. Каква ли може да бъде причината за този дъжд от загадъчно-тревожни радиограми?
На седмия ден се отбихме в Гибралтар за гориво и вода. Агентът донесе куп служебни и лични писма. От последните разбрахме откъде водеше началото си потокът от съобщения. А жената на „мечока“ се бе сетила и поставила в самото писмо изрезка от вестник — беше дописката на нашия „корабен“ журналист. Тя свършваше приблизително така:
„Вечерта гледахме румънския филм «Четири крачки от смъртта», а днес не бяхме ли само на две от нея?“