Баю Баев
Ние, българските моряци (122)

Жълтата шамандура, до която лежахме

Най-сетне по радара напипахме плаващия фар Елба–едно. На екрана на радара се наброяват над двадесет кораба. Кой от тях е нашият пилотен кораб? Всъщност пилотните кораби са два. Единият дава пилоти на пристигащите кораби, другият прибира пилотите от заминаващите кораби. След време, когато пилотните „кошници“ се напълнят и съответно изпразнят, корабите сменят ролите и местата си. Докато чакаме и гадаем, вдясно от нас по мегафон се чува глас:

— За пилот ли чакате?

— Да. За Хамбург.

Още разговорът не завършил, чуваме пилотната лодка да пляска, пусната във водата. Забръмча и моторчето й. Ето я и нея. Зави под кърмата ни и се залепи за току–що спуснатия щормтрап. Свали пилота и веднага, описвайки нова дъга, отплава. Аз й подсвирнах и с широк размах на ръката си показах на моряците й да се върнат: „Застанете отново на трапа“. Те, нали са немци, без колебание отправиха лодката си към трапа. По вацмана им изпратих два картона цигари „Честърфийлд“ и по една кутия сушени фурми. Вацманът им ги подхвърли в лодката, те сръчно ги уловиха, махнаха ръка за благодарност и… дим да ги няма, че и тях днес ги чакаше напрегната работа…

По него време аз, като капитан на м/к „София“, а и по-късно, до края на службата си, избягвах да взимам пилоти там, където ползването на пилот не беше задължително. Това правех по няколко причини. Основната беше, че аз можех да мина и без тях, което в много случаи ми доставяше и удоволствие. Втората причина бе, че икономисвах за параходството пилотните такси, плащането на които ставаше в чужда валута. Третата причина бе избягване на излишно главоболие, мое и на екипажа, изразено в спиране на кораба за изключване и слизане на пилота.

Към другите пилоти, където пилотажът беше задължителен, имах четири, често преливащи се едно в друго, отношения:

• на по-слабите се намесвах в работата, но деликатно — да се учат, а не да ги смущавам;

• добрите оставях сами да маневрират;

• плахите, неуверените просто ми доставяха удоволствие, разсмиваха ме;

• на самоуверените също не се месех, но те ме караха вътрешно да се ядосвам; кой знае защо, ги оприличавах на млади петлета.

Аз знаех и едните, и другите, усещах ги просто — всички бяха безопасни. Никога нямаше да оставя кораба при маневра в критично положение. По-старите, чужди пилоти неведнъж са ми казвали:

— Изглежда, че Вие сте били на работа и като пилот — и те не грешаха.

Вацманът изведе пилота на мостика — шестдесет и пет годишен старик. Той се поогледа наоколо, спря поглед на английския радар и каза:

— Пуснете радара.

— Този не работи.

— А кой?

— Ето този.

— Този сандък?

— Да, този.

— Този сандък, капитан — и направи с ръце жест, като че го е понесъл, изви се и замахна към отворената към борда врата, сякаш го хвърля в морето. — Този сандък го хвърлете направо във водата.

— С този „сандък“, лоцман, аз дойдох в непрогледна мъгла от Лисабон до тук.

Пилотът ме изгледа учудено: „Да вярвам ли или не на тоя капитан?“

— А тоя — продължавам аз, като соча с пръст към английския, — още първия ден капитулира.

Пилотът се въртя на мостика, пухтя и най-после се съгласи.

— Добре, вдигайте котва!

Жена ми, която и по-рано бе пътувала на няколко пъти с мен и беше „поразбрала“ това–онова, много се притесняваше, когато аз се откажех от пилот. Дори ме упрекваше защо рискувам, защо не си пазя здравето. Напомняше ми, че съм с един бъбрек, и какво ли още не.

Та… сега на въпроса. Вече сме на половината път в реката, в един участък, където, освен светлинните навигационни знаци няма никаква друга светлина. Моят „старик“ ходи по мостика, напява си нещо, спира се и току ме запитва: „Какво исках да Ви кажа, капитан?“. И така назад–напред, подсвиркване и пак: „Какво исках да Ви кажа, капитан?“. Не узнах какво е искал да ми каже, но мене ме хвана страх: „Този старец не само е пред пенсия, но вече е и пред атеросклероза“.

Радистът ми подава радиограма:

„Мястото ви още не е свободно. Застанете на котва. Утре в 08.00 продължете!“.

Съобщавам съдържанието й на пилота. Той чете, препрочита и дава „Дясно на борд!“. Течението в момента беше откъм морето. След поворота последва „Отдай котва!“, но веригата спря да изтича. Пилотът:

— Лашка, лашка!

Боцманът съобщава:

— Веригата свободна, но не изтича.

Пилотът продължава да нервничи, а аз казвам на старпома:

— Бързо направете справка и ми кажете след колко време ще започне отливът на мястото, където сме сега — и настоявам пред пилота, че сме заседнали. Иначе как да си обясним, че веригата не изтича. Той обаче си знае своето лашка, лашка. И пак току си тананика. Свих една топка от хартия и извиках пилота на крилото. Хвърлих топката зад борда. Топката бавно заплава зад кърмата.

— Какво означава това, лоцман? Хартийката плава, а корабът седи.

Лоцманът продължава да упорства. Най-после му увря главата. Преместихме се триста метра напред. Боцманът застопори котвата. Обявих нощна вахта на котва. Пилотът ме повика в навигационната и ми каза:

— Капитан, елате да Ви покажа на картата къде бяхме. Ето тук. Това тук е жълтата шамандура, която беше до нас на траверса ни.

— Но тя не беше жълта.

— Не, не, жълта беше, само че боята й е малко остаряла. Тя показва мястото, където по време на войната хвърляхме бракувани бойни припаси и самолетни бомби. Ние бяхме легнали точно върху тях.

Гледай ти, иди, че вярвай на пилотите! Слязох в кабината си. Всичко това разказах на жена си и оттогава тя веднъж завинаги престана да ми натяква защо избягвам да взимам пилоти. Това ми беше най-голямата полза от този „злополучен“ пилотаж. Като казвам това, не искам да бъда криво разбран. Не съм против тези скромни, всеотдайни на службата и призванието си хора. В моята практика те не един път са ми помагали и са ме извеждали от непреодолими ситуации. Имал съм случаи, когато благодарение на тях, макар и косвено, са били спасявани членове от екипажа, изпаднали по една или друга причина в критично положение, и отзивчивостта на пилота ни е помагала те да бъдат навреме предоставени на бреговите медицински органи.