Баю Баев
Ние, българските моряци (36)

Нощен десант

В края на септември проведохме заключителни учения. Товарихме параходен десант от заливчето „Ченгене скеля“. През нощта започнахме да го разтоварваме между Бяла и Гьозикен. Аз бях в машинното отделение при апарат–сепаратора за получаване на сладка вода от морето. С Божан бяхме разбрали, че апаратът въобще е негоден. Мислехме тайничко да го разглобим, прегледаме и, ако може, да го поправим, но скоро се убедихме, че е най-добре да не се залавяме. Случаят беше безнадежден. По време на това плаване, поради пропуск на Стамат Михов, машината не бе заредена с достатъчно количество сладка вода. Водата свърши. Още преди Емине Стамат пусна сепаратора, което значеше ни повече, ни по-малко вкарване на морска вода в котлите. А те са водотръбни котли. Който има поне малко понятие от парни котли, знае колко опасна е морската вода, особено за водотръбните котли. Разправям това, защото и аз, без да искам, помогнах за доосоляването на котлите. Известно е, че при корабните парни машини отработената пара се втечнява чрез специални кондензатори за кръгово използване на водата. Кондензаторите на миноносците имаха по един кран, с който в съответствие с хода на машината ръчно се регулираше преминаването на морската вода през кондензатора.

В четири часа сутринта приех вахтата в машината от Божан. Минали бяхме нос Емине и се намирахме някъде към траверса на Ираклия. Духаше силен североизточен вятър. Вълните идват на борд и силно люлеят кораба. След половин час щанбаят иззвъня. Езикът му спря на „стоп“. Това ще рече, че сме стигнали мястото на десанта. При приближаването до брега и по време на провеждането на десанта трябваше постоянно с по-големи и по-малки интервали да се маневрира с машината. После настъпи затишие. Изчаках десетина минути и, като не ми се поиска ход от мостика, подадох глава през задния входен люк, за да вдъхна няколко глътки чист въздух. Поогледах се наоколо. Стамат беше задрямал върху кожуха на машинното отделение. Помръдне ли, аз съм готов да скоча в машината. Откоси от вълни пробягваха по задната палуба. Морската част от десанта беше в разгара си. В тъмното, сред плясъка на вълните, нашите момчета товареха уплашените до смърт и повалени от морската болест войничета в двете корабни лодки, които ту подскачаха до височината на корабната палуба, ту изчезваха зад борда.

Гледам разтоварването и си мисля: не беше нощта и за нашего брата моряците, и за войниците. Ненадейно тих пукот в машинното отделение ме върна към моята действителност. Пукаха се охладителните тръбички на кондензатора. Скочих в машинното отделение, тичешком заобиколих главната машина и бързо отворих крана на охлаждащата вода. Пукането спря, но аз бях сигурен, че морската вода от кондензатора, заедно с тая от сепаратора, макар и бавно, навлизаха в котлите.

Моята вахта привършваше. Смени ме Божан Тайгроса. Излязох от машината, умрял за сън. Разтоварването на войниците бе завършило. Слънцето се отлепи от хоризонта. Утринните му лъчи заляха с мека светлина пробудения буботещ театър на десанта. А той се развиваше успешно. Нашите мокри войничета, вече стъпили на брега, викаха победоносното „Ура“, а ние още не си тръгваме. Поддържаме десанта с „артилерийски“ огън. После непрекъснато „Ура“ заля района на боя. Включихме се и ние откъм морето. Десантниците устремно напредваха.