Баю Баев
Ние, българските моряци (111)

Корабният готвач се изправя на главата си

Освен първичните партийни, профсъюзни и младежки събрания, които впрочем имат малък принос за поддържането на добър корабен микроклимат, ние, ръководството на кораба, устройвахме спортни мероприятия с наши и чужди кораби, екскурзии и други културни мероприятия, като тържествено честване на рождени и именни дни, поднасяне на поздравления по случай на получени радиограми за радостни събития в семейството на отделни членове на екипажа. Организирахме и други събрания с най-различна тематика, но с единствена цел — подобряване самочувствието на екипажа. В крайна сметка обаче, подходящите мероприятия по време на продължителните преходи се изчерпват. Затова един ден решихме да устроим събрание с тема „конкурс за най-добре разказан виц“.

Бяхме някъде в Индийския океан на път за България. Тихо, съвсем тихо време и море. Корабът върви и не помръдва, сякаш не е кораб в морето, а някакъв завод на брега. Обявихме наградите: първа, втора и трета. При наличната корабна обстановка тогава наградите не можеха да бъдат нещо особено: една бутилка евксиноградски мискет, четири банана и три портокала. На събранието обявихме и избрахме жури: капитанът — председател, първият помощник–капитан Бояров и домакина Николов — членове.

Вече не си спомням призьорите, нито пък множеството вицове. Помня само, че на готвача — тих, беззвучен, добродушен, слабоват, но трудолюбив човечец, определихме втората награда. Раздадохме подаръците. Настроението съвсем се повдигна. Само готвачът мълчи, опрян в ъгъла до бюфетното шкафче, цял вглъбен в себе си. По едно време той стана, обърна се към бюфета, взе от там един изоставен вестник, разгъна го, бавно го разкъса на две и с едната му половина се запъти към средата на салона. Всички се смълчаха. Какво ли е намислил да прави, че така тайнствено слага парчето вестник на пода? Зачакахме със затаен дъх.

Готвачът застана пред вестника. Заизправя се бавно, сякаш свещенодействаше, полека си пое въздух, разкрачи крака, повдигна нагоре ръце, наведе се, положи длани на вестника, опря главата си на застлания под и бавно заиздига опънати нагоре крака. Широките му крачоли се свлякоха, блеснаха белите му слабички нозе. Сеансът стана малко комичен, но никой не понечи да се засмее на не дотам красивата гледка. След краката си готвачът бавно и внимателно отлепи от пода и ръце. Стоя така неподвижен, докато бурята от ръкопляскания не го извади от статичното му положение.

Извиках го, благодарих му и го запитах:

— Какво те подтикна да покажеш този номер? — а той едва чуто обясни:

— За пръв път се намериха хора, които ме зачетоха като човек. Наградата и вниманието ми се видяха прекалено големи за казания от мен виц, затова реших да изпълня и тоя номер.

— А откъде си го научил?

— Преди да стана готвач, бях известно време метач в една циркова трупа.

Какви благородни пориви се крият в обикновената човешка душа и чакат само подходяща среда, която да ги изведе на бял свят! Впоследствие дълго и с много весел смях ние говорехме за „подвига“ на готвача.