Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Още за фара

Тридесетина дни преди гореописания случай, в един сумрачен следобед четирите миноносеца хвърлиха котва в западния край на пристанището. За това посещение флотската „партенка“ бе заговорила отдавна, но идването им ни изненада. Настроението ни се приповдигна. Особено моето и това на Заяков. Нали току-що, само преди четири месеца, бяхме „там“. Пък и Божан, и Михо, ако имат възможност, ще ни поразкажат за тоя и оня наш съвипускник.

Те действително дойдоха. Пратил ги бе командирът на „Строги“ лейтенант Шалапатов с поръчение до мен. Като се установили на котва, корабникът, а и самият командир, видели на десетина метра зад кърмата изпуснатия през лятото от мен фенер. Та да се опитам да го извадя. Не ми се твърде вярваше да са видели точно фенера, но Атанас Шалапатов ми бе удържал 400 лева плавачни заради фенера, така че си струваше да опитам. Намериха се и доброволци да ми помагат въпреки мрачното зимно време и студената морска вода.

Взехме въжета, направихме кръстатки вместо шамандурки. Приспособихме три камъка за закотвянето им и с двойката оградихме трите импровизирани вехи там, където най-вероятно бе потънал фенерът. Цялата нощ се мятах, без да мога да заспя не заради фенера, не и заради парите, а от притеснение да не би някой от миноносците, като маневрира през нощта за отплаване, да заплете винта си в нашите вехички.

Първата ми работа сутринта беше да проверя дали миноносците са отплавали. Да, нямаше ги в пристанището. През обедната почивка взехме лодката и отидохме при вехите. Не помня кои бяха с мен. Мисля, че беше и Воин Купов. Духаше студен северен вятър. Но ние се съблякохме по гащета и един по един заслизахме. Там наистина не беше много дълбоко. Някакви си четири–пет метра, но при тоя вятър и тая ледена вода…

Аз слизах два–три пъти. Видимостта бе намалена, но все пак виждах нещо като фенер. Когато отидох до него и го докоснах с ръка, се оказа камък. Едно, две, три спущания, все на камък попадам. И другите също. Стана безсмислено повече да мръзнем. Миноносецът, че и отрядът оставаха без единствения оригинален фенер, а аз — без 400 лева и също без фенер.