Баю Баев
Ние, българските моряци (143)

Едни от най-интересните и желани културни мероприятия за екипажа бяха екскурзиите, които ние организирахме при първа възможност — наличие на свободно време и подходящ туристически, в най-широкия смисъл на думата, обект.

Някои от екскурзиите провеждахме по инициатива и организация от страна на корабното ръководство, други — по предложение на кораборемонтните заводи, където влизахме за ремонт, а трети — по предложение на местна, държавна туристическа организация, както и на някое благотворително местно дружество.

Тук ще си позволя да спомена само някои от по-значимите туристически мероприятия, осъществени от екипажите на корабите „София“, „Васил Друмев“, „Оборище“, „Вола“ и „Странджа“, и то само за времето, през което им бях капитан.

Две екскурзии от Анверс до Брюксел с разглеждане забележителностите на града, Атомиума и посещение на мемориала на Наполеон, въздигнат от лептата на вдовиците на загиналите в битката при Ватерло наполеонови войници.

Една екскурзия от Анверс до Брюксел, Гент и Брюж (известен с ръчно плетените по особен начин дантели — конци, навити на дървени чилета, които сръчно се премятат едно през друго, и които ние в България погрешно наричаме „брюкселски“, вместо „брюжски“).

Екскурзия от Анверс до Париж с автобус. На кораба бе командирован лекар от Държавната планова комисия, дипломирал се в Париж. Той така се възпламени, като научи, че ще се ходи в Париж, че едва не полудя от радост. Като познавач на Париж го назначих за водач на групата. Екзалтацията му не премина, докато не се охлади от един малък инцидент.

Беше му станало горещо в автобуса. Изправил се да си съблече пуловера и разпалено разправял какво най-интересно ще покаже там. Но в този момент пред автобуса станало някакво неправилно изпреварване. Шофьорът натиснал спирачките и нашият водач политнал напред и ударил главата си в предното стъкло. И нали главата е българска — така разправяха после моряците — стъклото се счупило. Вечерта той се върна на кораба с бинтована глава.

В Холандия — две екскурзии из цялата страна, включително Амстердам и неговите културни и исторически забележителности, град Волендам и Зюд–зее. Амстердам е разположен под нивото на морето и често страда от наводнения, а мощна помпена станция ежедневно изхвърля над 450 000 кубически метра мръсни отпадъчни битови води в Зюд–зее. От тези мръсни води морето и бреговете му миришат неприятно, но това не пречи на тамошните хора да се къпят и излежават върху камъните на ограждащата морето дига.

В Лондон — посещение на Британския музей, Транспортния национален музей, къщата на мадам Тюсо, Морския исторически музей с „побития“ камък на нулевия гринуички меридиан, корабът „Къти Саак“, пренасял през втората половина на деветнадесети век негри от Африка за Америка, където ги продавали за роби. Негрите са били превозвани като стока — с коносаменти, оригинали от които са изложени на самия кораб. Много от тях са умирали по пътя. Посетихме и гроба на Карл Маркс.

В Ливърпул — една екскурзия из околностите на града и областта с посещение на графство Честърфийлд с неговата зоологическа градина, и много, много рози. Цели декари засадени и грижливо отглеждани рози в Парка на розите.

В Лисабон — две идентични, в различно време екскурзии за разглеждане забележителностите на града, и най-вече на ботаническата градина, където по неясни причини екскурзоводката особено дълго спря вниманието ни върху два огромни филодендрона, и обиколка на областта с отиване чак по океанското крайбрежие зад нос Рокка. Запознаха ни с дворци, крепости и замъци на някогашна феодална Испания.

В Алжежирас — една късна разходка по крайбрежието на Средиземно море с намерение да ни покажат курортен морски комплекс. Закъсняхме, а може би и нарочно се получи така, защото освен едно голямо, в модерен стил здание, обърнато към морето, нищо друго не видяхме. Затова пък ни заведоха на нощен мюзикхол с много богата програма, в която преобладаваха испански песни и танци.

В Гибралтар — тук домакин и уредник на екскурзията беше едно тамошно семейство. Надничам зад борда да видя дошла ли е колата с провизиите. Гледам — до трапа спряла кола. Мъж, жена и момиченце стоят до трапа и гледат нагоре. Махнах им с ръка за поздрав. Лицата им светнаха. Слязох при тях. Много им харесвал нашият хляб. Щели да си го платят. Дадохме им две франзели безплатно. Заминаха си. Следобед идват пак. С микробусче. Предложиха ни да ни покажат „невидимите“ забележителности на Гибралтар. Показаха ни ги. Гробището в центъра на града, скътано в една гънка на скалата, зашумено, почти незабележимо. Видяхме гробове с кръстове с имена на загинали в битката при Сен Винсент моряци. После влязохме във входовете на два тунела. Гибралтар имал над 20 километра тунели, изкопани в скалата. Там навремето се съхранявали бойни и хранителни припаси за градското население и защитниците на Гибралтар. Тези тунели били копани от престъпници и военнопленници. Заведоха ни и до фара Европа Пойнт. Според тях тук била най-южната точка на Европа.

В Мурманск — направихме специално посещение на Военноморския музей, чиято уредба и експозиция ни впечатлиха с експонати, картини и всичко някак незабелязано и непреднамерено подчертаваше патриотизма и храбростта на руския моряк, особено силно проявени през Втората световна война.

В Либия — една екскурзия дълбоко в страната, с крайна точка някогашният град Лептис Магна, чиито доста добре запазени руини бяха открити и изкопани през 1925 година изпод пясъка, навяван от пустинните ветрове. Там имаше останки от голям театър и колонадата на главната му улица.

В Мароко — освен забележителностите на Казабланка ходихме да разгледаме Рабат. Влязохме в още неоткрития официално, току–що построен мавзолей на Мохамед V–ти. Чудесен съвременен шедьовър на арабската архитектура, чийто главен архитект беше виетнамец. За украсата на кралската гробница са употребени 12 тона злато, а по стените на преддверието е изсечен в мрамор целият Коран. Изкачихме се и на старинната кула, наполовина съборена от земетресение. Била е висока 80 метра и е завършвала с площадка, върху която големците от града и държавата са излизали с конете си. Надзърнахме и в другата част на града — градът на бедността. Огромна площ, обградена със стари каменни стени, високи над два метра. Натъпкана с бараки от всевъзможни отпадъчни тенекии, със съвсем тесни, едва проходими улички и никаква хигиена — ни вода, ни канализация, само една мизерия.

В Триест — разгледахме околностите му и замъка Мирамар, построен на самия морски бряг с малко пристанище. Вълноломът му завършва с Малкия Сфинкс, а в двореца има малък морски музей с една стая — спалня на принца, брат на Франц Йосиф, обособена като корабна навигационна кабина.

В Скараманга — две екскурзии из Южна Гърция с посещение на Делфи. Там разгледахме богато уредения музей на някогашната Елада и добре запазените останки от древен стадион. Там ръководството на корабостроителницата, където бяхме на ремонт, ни даде обяд в новия шестетажен модерен хотел. За да стигнем до ресторанта му, трябваше направо от шосето да стъпим на покривната му тераса и оттам по вътрешна стълба да се спуснем до приземния му етаж. Много оригинално решение.

В Модания — водиха ни до Бурса. Разгледахме прочутата Синя джамия. Късно вечерта при дълбок сняг ни заведоха до зимния им курорт в планината Кара Даг.

В Хайфон — макар че Виетнам беше в смъртна война с Америка, ни устроиха екскурзия до техния океански курорт Лонг Бийч, където се къпахме в топлите солени води на Южното китайско море. С моторна лодка обиколихме водните лабиринти на архипелага, известен със своите 7000 острова. Там видяхме как виетнамски рибари ловят риба със своите джонки, снабдени с ветрила от тръстика и как живеят с целите си семейства на същите тези джонки.

В Калкута — нямаше екскурзия. Успяхме да разгледаме само ботаническата градина — една от трите най-големи в света. Но и това, което видяхме там, ни бе достатъчно.

На остров Мавриций — Порт Луис. Тук направихме една обиколка с микробус по целия остров. Той по площ е голям колкото нашия бивш Бургаски окръг. Тук, освен седемте изкуствени езера, използвани за напояване, и пълни с изкуствено отглеждан шаран, разгледахме и екзотичната природа на острова. Видяхме две неща, които ни слисаха — монолитното отглеждане на захарна тръстика, заела всички обработваеми площи на острова, и многогодишната непосилна борба на местното население за отвоюване на тези площи от природата. Островът е от вулканичен произход. Целият е осеян само с камъни. Ние ги видяхме още от морето, без да разберем, че това са купища камъни. Те бяха всякакъв размер — от дребосъци до тежащи повече от два тона. Всичко това бе събирано и редено на огромни купчини или на дълги по километър ивици, широки по петнадесетина метра и високи до три метра. Очистената по този начин земя представляваше също такива полоси със същата дължина и широчина.

В Хавана — тук кубинците ни устроиха една екскурзия из цяла Хавана. Екскурзията завърши в морския музей. Тук видяхме препарирани акули (сини, чук и други) да висят с цялата си големина и великолепие под тавана, също като самолетите в Лондонския музей на транспорта.

В Сиенфуегос — тук направихме три екскурзии. При първата ходихме на юг в ботаническата градина, парк и музей на захарната тръстика. Градината е основана в началото на века като опитен институт за подобряване на захарната тръстика. Впоследствие прераства в ботаническа градина и парк с музей с огромна площ от 900 хектара. Чудесно уреден парк с дървета и храсти от всякакъв вид. Тук видяхме бамбукови горички, чиито дървета бяха високи 25 — 30 метра. Водачът, като ни запознаваше с вида и особеностите на експонатите, на няколко пъти ни се похвали с кактусовото многообразие на парка. Ние си мислехме, че това ще да е някакво сборище от грамадни бодливи и непроходими кактуси, каквито бяхме виждали в Либия, Алжир и Мароко селяните да използват за ограда на своите парцели. Кактусите тук бяха над 6000 най-различни вида с чудновати форми и невиждани съцветия. Намериха се ненадейно и между нас любители на кактусите, които останаха захласнати по красотата и формите им. Стана нужда на два пъти да пращаме да им напомнят, че е време за тръгване. С нас имаше и съпруги на членове на екипажа. По едно време се разбра, че четири жени са се загубили, заплеснати по цветята. Сред тях и моята жена. Няма ги. И тъкмо се разбрахме да ги търсим на групи, те изскочиха — бяха се качили върху платформата на една сенокосачка, и горди като принцеси, се появиха от една сенчеста алея. Пресрещнали сенокосача, попитали го за нас (кой знае на какъв език), а той им посочил: „Качвайте се, аз ще ви заведа!“

Пак в Сиенфуегос — този път с моторна лодка пресякохме лагуната и навлязохме в протока, свързващ я с океана. Излязохме на каменист стръмен бряг. Ясно — бяхме в изоставената, но далеч не разрушена крепост с малка, но много солидно построена цитадела. Правена е по времето на испанските конкистадори за защита на лагуната и града от набезите на пиратите. И сега там има стража, която следи и пази крепостта от злосторници. Цялата крепост, заедно с цитаделата, е вкопана и иззидана от камък. Никакви земекопни машини не биха могли да я подкопаят. Кладенецът, който и до днес се използва, е изкопан на двадесет и осем метра в монолитна скала. Нашите нови познайници не без гордост ни се похвалиха, че Фидел Кастро наредил крепостта да бъде възстановена, за да показва на поколенията какъв е бил животът по тези места.

И още един излет в Сиенфуегос — със заместник-началника на пристанището, с когото по една случайност се бях запознал в Бургас по време на негово посещение за обмяна на опит. С него и още двама–трима кубинци отидохме с две джипки на юг по крайбрежието на лов за рапани. Рапаните се намираха на 250 — 300 метра от брега и на 5–7 метра дълбочина. Аз и главният механик Стефан Такев де намерихме рапани, де не, но кубинците се бяха подготвили добре. Със себе си влачеха един продълговат цилиндричен балон. Гмуркат се и почти всеки път изваждат по някой рапан и го пускат в мрежестата торба, която бяха завързали под балона. Аз улових и сложих два в гащетата си, а Стефан хвана три или четири и заплавахме към брега. Стефан, който беше 33–годишен здрав мъж, необяснимо започна да поизостава. Чувам го да ми вика:

— Другарю капитан, не мога повече. Те, освен че тежат и ме дърпат надолу, ми пречат да плувам. И бодат, много бодат.

— Хвърли два и продължавай. — Но и аз усещам, че силите ми натежават. Излязохме.

— Стефане, колко ти останаха?

— Всичките донесох, но голям зор беше.

Не ни стигаха бодлите на обраслите с миди рапани, но и жените ни се нахвърлиха с упреци върху нас. За едни рапани щели да останат вдовици, и то в чужда земя.