Баю Баев
Ние, българските моряци (114)

Ние и руснаците

Към 22 часа, вече по тъмно, на кораба се върнаха трима: главният механик, палубният боцман и най-възрастният сред екипажа ни машинист, слаб, суховат и немощен човек на 60 години. Докара ги спасителната лодка на един от съседните ни съветски траулери. При прехвърлянето на тримата с щормтрапа, спасителната лодка загуби повече от час. А в това време на дъното й лежаха наредени като сардели над 40 души руски моряци, много от които бяха млади момчета, облечени съвсем по лятно му, а пък времето се беше силно застудило. За моя изненада, нямаше никакво негодувание, нито упреци към капитана на руската лодка за това, че се бе съгласил да вземе нашите трима българи.

При прехвърлянето от лодката главният механик не улучи съответната стъпенка на щормтрапа (носеше очила за късогледство, които беше изтървал в морето). Той се изтърва от трапа и падна в лодката върху седящите под него хора. Добре все пак, че някои успяха да протегнат ръце и с това да омекотят удара както за него, така и за тези, върху които падна. Най-после и той стъпи здраво на трапа, но омокрен до кръста от морска вода, а над кръста — от зор. А пък имаше чувство за хумор този главен корабен механик и по-раншен инженер по обработка на студени метали — едва стъпил на палубата, и даде „интервю“ пред всички ни:

— Другари, друг път и при най-малко съмнение за излизане на котва вън от пристанището — никакво отиване на брега, та ако ще не Лас Палмас, ами и Сингапур да е. Добре поне, че не си загубих краката вместо очилата.

— А какво стана с моряците? Къде ще нощуват? Защо ги изоставихте? — питам го аз.

— Ами, на един български траулер.

— По-точно?

— По-точно, тъкмо се бяхме отчаяли съвсем — освен нас тримата лодката не можеше да приеме нито един човек повече. В тъмното пристигна още един. Помислих си, че е закъснял руснак. Но той се спря при нашите момчета и аз го чух да им казва: „Другари, научих, че сте от «Васил Друмев». Елате с мен на нашия траулер. Все ще се намери местенце и за вас“. Беше един от помощник-капитаните на наш траулер, спрял в Лас Палмас за ремонт.

— Вие не го ли познавате от по-рано — намеквам му аз за службата му в риболова.

— Не, не го познавам. За пръв път го виждах.

На следващия ден, при не по-добра метеообстановка, пред нас, почти върху нашата котва застана съветски траулер, голям тип. Името му не запомних, но помня добре, че беше от пристанище Мурманск.

Към обед пристигна лодката с нашите пътници. Спуснахме щормтрапа. Опитахме на два пъти, но лодката и двата пъти се удари силно в борда на кораба и това изплаши лодкаря да не би тя да се счупи. За качването на моряците ни не би могло и да се мисли. Какво да правя? Размислих набързо… Трябва да се направи нещо съвсем различно. Ще променя положението на „Васил Друмев“ спрямо вятъра по такъв начин, че корабът да послужи като заслон срещу вятъра и вълните. Това би могло да стане, ако придвижа кораба стотина метра напред, да натегна веригата, без да я обирам, и така натегната да я задържа под кораба и с „най-малък напред“ да поддържам кораба в желаната посока. Помислих си още, че цялото това главоболие, излишен напрегнат труд, риск и игра с живота на хората става заради някой, който не си е направил труда да проведе поне една лодъчна тревога, докато е управлявал този кораб.

Погледнах към руския кораб — трябваше още веднъж да преценя обстановката, преди да започна маневрата. Тогава, без много да му мисля, по-скоро интуитивно застанах на лявото крило на мостика и размахах ръце: „Откривам ръчна семафорна сигнализация“. От руския траулер сякаш само това бяха чакали. Някой там на мостика също размаха ръце. Тогава аз спрях двете си ръце ниско над главата, наведох ги напред, сочейки към сигнализиращия, и силно замахнах надясно и нагоре. И макар че това по семафорната сигнализация не значеше нищо, от руския кораб веднага ме разбраха. Човекът, който приемаше, се удари с двете си ръце в гърдите, вдигна ги нагоре и широко ги завъртя в полукръг. Разбрахме се. Руският траулер вдигна котва и зави наляво, маневрирайки между съседните кораби, а аз, без да губя нито минута, придвижих „Васил Друмев“ напред, напънах веригата и застанах успоредно на вълните.

Под подветрената страна на кораба настъпи очакваното затишие. Лодката подходи под щормтрапа, но една вълна така я подхвърли, че тя изпращя о борда. Добре, че лодкарят си разбираше от занаята — веднага изтегли лодката от неизбежна гибел. Вълната, която едва не потроши лодката, бе дошла от вълнолома. Да, това бе отразена и синхронизирана вълна, идваща от там. Положението отново стана безнадеждно. Налагаше се да наредя на лодката да се върне в пристанището, а как ще живеят нашите хора там, докато се оправи времето?

Обаче, руският траулер, за който аз от напрежение и притеснение, вече бях забравил, беше успял да се провре между корабите. Той спря и застана успоредно на нашия кораб, заслони с корпуса си отразяваното от вълнолома вълнение и зачака. Изкачването на хората по щормтрапа продължи повече от час. Траулерът чакаше и с машината си през цялото време маневрираше, за да не го отнесе вятърът, а беше само на някакви си стотина метра от бушуващия вълнолом.

Кой и какъв беше този кораб? Какъв човек беше неговият капитан? Никой не знаеше. За пръв път се срещахме. Кое го свързваше така силно с нас? Морето? А може би това, че бяхме родни братя с руснаците?

Най-после с облекчение отплавахме. Далече, далече на запад пред нас беше Куба. Зад нас островите на архипелага Гран Канария потънаха в морето заедно с настъпването на нощта. Към 3 часа през нощта вахтеният втори помощник–капитан ми се обади по проговорната тръба:

— Другарю капитан, заповядайте на мостика. По носа на кораба има струпани стотина риболовни кораба. Не смея сам да мина през тях.

Отидох. Погледнах в бинокъла и му казах:

— Така ще вървим, но внимателно. Те сами ще ни отварят път.

Кривият рог на луната осветяваше пътя ни.

На м/к „София“ заварих един руски радар, стар и като модел, и като екземпляр, военновременно производство, груб и неугледен, но въпреки че често се повреждаше (от старост, разбира се), той все пак добре ни служеше. И ето, че един ден се заяде. Уж нищо му няма, а не ще, и не ще да функционира. Корабният радист попочука разните му лампи и други чаркове, а радарът — ни гък, ни мък.

В градския автобус в Лондон нашият радист се срещнал случайно със свои непознати до момента колеги от един руски кораб. Оплакал им се, че нашият радар не работи.

— Какъв радар? Каква марка?

— Ваша, руска.

— Как наша? Ще го поправим!

Идват те на кораба. Отварят радара и пак започва почукване на лампи и клеми, пускане, спиране, но радарът пак не ще да заработи. На следващия ден пак идват и казват:

— Ние мислихме много как да го накараме да работи. Хайде да вземем един от блоковете му, ще го поставим и изпробваме на нашия радар. Може точно този блок да е повреден.

Отнесоха го, а между двата кораба имаше над четиридесет минути път с трамвай, с автобус и ходене пеш. Вечерта го донесоха. Нищо му нямало, работел. През следващите пет дни занесоха и изпробваха на техния радар блоковете на нашия „негодник“. Там работят, при нас — не. Дяволска работа. Но те не се отчайват. Донесоха блок от техния радар. Изтрепаха се момчетата, но радарът не проработи. Защо ли? После, във Варна разбрах. Във вълновода на нашия радар се задържал воден концентрат, който не пропуска радиовълните от радарната мачта. Повредата автоматично се маркира точно там, където се появи водата, като от външната страна на вълноводната тръба се изменя цветът на боята й — от червено на жълто–зелено. Нашите техници, като ремонтирали радара във Варна, направили точно обратното — вместо жълто-зелената боя да показва повреда, сега това вършела червената. Руските другари виждат върху вълновода червен цвят и не пристъпват към премахването му.

За тоя радар има още да се разказва, но това ще стане по-късно.

Искам само да впиша още една случка с руски кораб. Ние пътувахме с „Васил Друмев“ от Кокинада за Бургас. Носехме пълен товар желязна руда. Когато минавахме покрай нос Добра Надежда, по-точно покрай Птичия остров там, силен югозападен вятър повдигна голямо вълнение и започна здраво да ни притиска към брега. Корпусът на кораба ни започна да поскърцва. И друг път при подобно море беше правил същото. Рудата, като корабен товар, е много опасна за целостта на корабния корпус, но ние, щем не щем, си траем. Това скърцане не ни е за първи път, но все пак гледаме да поставим кораба на възможно най-безопасен за него курс. Това ни застави полека–лека да отиваме на сближаване с Птичия остров, като все пак внимавахме да минем на безопасно, макар и минимално разстояние.

И ето, че зад нас на 30 — 40–градусов пеленг откъм кърмата се зададе кораб. Повървя, повървя и току легна на курс за сближение. Не минаха и пет минути, и по белия му комин, опасан с червена лента, го разбрахме. Беше руски кораб. Значи и той по нашия комин беше разбрал, че сме българи. Застигна ни. Влязохме в радиовръзка по УКВ–то:

— Здравствуйте, болгарские друзья! Как ваше самочувствие?

— Благодарим, всичко е наред — отговорихме ние и се зачудихме защо минават толкова близо до нас при толкова силен страничен вятър. Вероятно те имат нещо, което не е в ред. Но, не, ние чуваме отговор:

— Тогда хорошо. Щастливого плавания!

— Благодарим! Желаем и на вас същото! Благодарим за вниманието! — отговорихме ние.

След час „руснакът“ изчезна пред нас в настъпилия мрак.

Аз не бих могъл, драги читателю, да посоча някой друг кораб, с друг флаг на мачтата си, който, без да е повикан, да ни се е притекъл за оказване на евентуална помощ.