Баю Баев
Ние, българските моряци (14)

С морето, макар и символично, фактически се срещнах още на Балкана. Влак видях за пръв път, когато отидохме на гарата в Габрово, за да се преселим в Бургас. Но морето бях усетил по-рано, когато получихме колет с прясно солена черноморска риба — паламуд. Това беше риба, а не моите мренки! За пръв път, обаче, непосредствено видях морето, когато излязох на пътя за Айтос да търся паша за козичката, която си бяхме довели от Трипесковци. Морето беше светлосиньо и пълно с патици, много патици. Нямаше кой да ми каже, че това не са патици, а следобедни морски вълни.

Видях по-отблизо морето чак от вълнолома на пристанището. Тогава голяма част от градските жители правеше неделните си разходки на пристанището и по вълнолома. Морето беше слабо развълнувано. Вълните се разбиваха о вълнолома, като ту тук, ту там изскачаха ту по-малки, ту по-големи фонтанчета, които стряскаха минувачите и ги караха да минават на прибежки. Порази ме не само морето, но и каменната стена на вълнолома, от която изскачаха гейзерни откоси. Пристанището тогава беше пусто, така и не видяхме какво нещо е параход.

Мина зимата, дойде великденската ваканция. Цялото ни семейство, заедно със семейството на Баю Начев, един от многото мои братовчеди, който беше дошъл също на работа в Бургас, отидохме един ден на пристанището. Баща ми и братовчед ми спазариха една лодка да ни откара до Ченгене скеля.

Още тръгнали, не тръгнали, нещо ме зачовърка да помоля лодкаря за едното от двете гребла. Той с готовност ми го отстъпи. За пръв път хващах гребло, но скоро го накарах да бъде послушно в ръцете ми. Така гребахме почти през целия път — аз от едната страна на лодката, а лодкарят от другата. Пристигнахме благополучно. Баща ми и братовчед ми отидоха до село Росен. Бяха се научили, че там има прасета за продан. Върнаха се с празни ръце. Денят вече преваляше. Бързо се настанихме в лодката и поехме по обратния път, но сега морето беше друго. Скоро се появиха ония „патици“ по него. Вятърът се засили. В лодката завлизаха плиски вода. Лодкарят мина на кърмилото, а аз и братовчед ми — на греблата. Мама и буля заболяха от морска болест.

Уплашени, вървяхме, макар и бавно. След безкрайно дълго време и голяма уплаха, най-после влязохме под защитата на вълнолома. От гребането седалката ми бе протрила кожата, но всичко това бе така хубаво, така мамещо! От него ден аз, брат ми и някои приятели от махалата започнахме от време на време, след свечеряване, да крадем лодки и да излизаме дори зад вълнолома. Колко неизвестности и страх криеше морето в нощта! Крадяхме, но честно. При напускане на лодката, която завързвахме на същото място, откъдето я вземахме, оставяхме на задната пейка по четири–пет лева за непознатия лодкар.