Баю Баев
Ние, българските моряци (77)

„Пелеш беше обречен“ (1941 г.)

„Големият“ крайбрежен морски влекач „Раковски“ вече четвърти час плаваше от каменоломна Атия за пристанище Варна с два шалана, натоварени с гранитни павета, по задрямалото в летния зной море. Оставаше не повече от половин час до нос Емине. От мостика на влекача се чу огнярската лопата, събираща мусора от рифеловия плит на огнярското помещение, как просъска на празно. Изхвърлянето на мусора след почистването на огъня завършваше.

— Остави катката горе — изкомандва вахтеният огняр Киро.

— Катката горе — повтори Райчо, бивш огняр от дружествените параходи, уволнен от там дисциплинарно, защото по време на един рейс с параход „Бургас“ е бил осъден на пет години затвор от Бейрутските власти. Макарата за навиване заскърца във ветролезната тръба няколко пъти и спря. Чу се как пълната с горещ мусор катка изтропа върху желязната скара. Две полуголи тела, облени в пот я поеха и надвесиха върху планцера над морето. Мусорът, още топъл, засъска в сънното море. На борда на влекача настъпи познатата на моряците тежка обедна лятна задушна тишина. Само възвратният клапан на въздушната помпа на главната машина ритмично биеше желязо о желязо и с това правеше обедната тишина още по-монотонна.

Киро провери нивото на водата в показателното стъкло. Взе метличката. Мина през машинното помещение и излезе на палубата, за да смете разпиляния мусор. Времето беше необичайно тихо. Аз, за да печеля време, насочих влекача така, че да минем съвсем близо покрай високия отвесен скалист масив на нос Емине. Корабчето минаваше толкова близо до брега, че село Емона, кацнало високо горе на хълма, само след няколко минути изчезна зад горния ръб на масива. Високо над кораба в сиво–синьото небе остана да стърчи само сивият скален масив със зебрената украса на фара над него. Сякаш дефилираха покрай левия борд на „Раковски“, също като на парад. Още минута–две и пред погледите ни ще се открие начупената линия на брега далече на север, чак до Черни нос, че дори и зад него. Но преди още да се открие тъмният силует на Черни нос, само на две–три мили пред носа на „Раковски“ изплава цял конвой от транспортни кораби. Екипажът на влекача изскочи на предната палуба.

— Транспорти. Три, четири, пет. Отиват право на юг. — Всички мълчим, вперили поглед напред в конвоя.

— А защо ли минават толкова близо покрай нашето крайбрежие — говори сякаш сам на себе си помощник–капитанът Павел Паскалев, и продължава — сигурно са за Бургас. Ей сега ще завият надясно.

— За Бургас? Вятър. Каква работа могат да имат в Бургас? Пристанището отдавна стои празно. Пометено, дето се вика. Празни са и техните търбуси. До един са празни. Пък един ли, два ли кораба сме срещали за Бургас, никой не минава толкова близо до брега.

Погледнах отново към транспортите. Познах силуетите на два от тях. Единият беше „Пелеш“. Другият зад него трябва да бе от типа на „Алба Юлия“. Румънски. Другите още не си личаха. Никой не си спомняше транспортен румънски кораб да е идвал в наше пристанище, още повече в Бургас.

„Раковски“ вече подминаваше траверса на фара. Подадох команда:

— Пет на ляво!

— Ес, пет на ляво…

— Тъй дръж!

— Ес, тъй дръж!

Влекачът легна на новия курс. Транспортите останаха вдясно, точно на новия траверс. „Раковски“ вече се разминаваше последователно с грамадните празни търбуси на „Пелеш“ и „Алба Юлия“. Зад тях, макар и по-малки и бързоходни, но с намален ход вървяха под знамето на пречупения кръст два по-големи и един по-малък кораб. На корабите цареше мъртва тишина. Не се виждаше жив човек. Вървяха големи, празни, мълчаливи, като закъсняло ято щъркели, уморени, но забързани на юг. След като се разминахме и с последния кораб, аз се обърнах назад. Очите ми се срещнаха с питащия поглед на Димитър Георгиев, който беше застанал пред входа на машинното отделение. Той беше сложил двете си ръце върху първата предпазна отбивачна дъга под буксирното въже.

— Не зная — свивам аз рамене и си мисля, като ги гледам празни, безлюдни… загадъчни… И добавям: — … приличат ми на „Летящия Холандец“.

Георгиев прави широк хоризонтален жест с дясната си ръка, спира по посока към Бургас, после я повдига с разперени пръсти и я завърта въпросително.

— Защо са ги пуснали насам ли? Не знам. Във Варна ще научим…

Влязохме в пристанището на Варна малко преди полунощ. Вляво от входа на пристанището, хвърлили котва и завързали кърми на южния ограден вълнолом, тайнствено се извисяваха в лятното звездно небе силуетите на празните, огромни и страшни с мълчанието си в нощния мрак кораби.

Нещо се бе случило. Нещо голямо, необикновено, страшно. Хората от малкия влекач чувстваха това страшно нещо с изстрадалите си морски сърца, но никой не можеше да разбере, да се досети точно какво се бе случило. Обяснението дойде на сутринта. Войната срещу Русия бе започнала нощес.

Наближаваше вторият месец, откак хитлеристката военна машина удари с всичката си сила съветската страна. Част от румънските и немски кораби, заварени от войната в Черно море, продължаваха да стоят на котва във водите на Созополския залив. Тук командването им бе намерило добро навигационно и стратегическо убежище във водите на „неутрална“ България.

На 16 август по обед, на път от Атия за Несебър, екипажът на „Раковски“ видя зад себе си да излиза от Созопол силуетът на голям морски транспорт. Корабът, ескортиран от един български миноносец, напредваше бързо по определените курсове през минното поле. „Пелеш“ — ние бързо го определихме. Отиваше на север, а това означаваше, че румънците са се размърдали в Созопол. В Несебър бързо се освободихме от влачения шалан и се закотвихме. Имахме нареждане да чакаме разтоварването на товара му от ломен камък, който бе за строежа на пристанище Несебър. Още по пътя, преди пристигането ни, духаше вечерен вятър, който бързо се усилваше и вече бе успял да изгони летовниците от плажа. Вълнението под напора на вятъра бързо нарастваше. Плажът и крайбрежните скали скоро надянаха бяла пенеста огърлица от разбиващи се вълни. В откритото, още в строеж, несебърско пристанище, обаче беше сравнително спокойно, и влекачът, макар всеки седем–осем секунди да се мяташе от борд на борд, все пак още се държеше добре, напъвайки от време на време веригата на отдадената дясна котва. При всеки напън веригата потрепваше във верижния ръкав, но котвата здраво се беше вкопчила в пясъчното дъно на залива.

Моряците, поприбрали това–онова по палубата след прехода, се събраха около кухнята за получаване на обеда. Разговорът им продължаваше да се върти все около отплаването на „Пелеш“, още повече, че те бяха свикнали да го гледат сраснал се със Созополския залив заедно с другите кораби.

— Разбраха мамалигарите, че руснаците ги няма никакви в морето, и… хайде обратно. Загубилият им се кураж се завърна.

— А ти какво? Много ли ти трябваха тука? Малко ли са по пътя нашите, че и руски чайчици ти се щат. А колкото до руснаците, че хич ги няма — не бързай. Потърпи. Много няма да закъснеят.

— Ти пък откъде знаеш?

— Зная. То си личи. Нали виждаш. От Одеса.

— Как от Одеса?

— Ами как, то се вижда. Одеса не е Париж и други кванти — завърши Райчо. И явно си помисли: „Дали не се разприказвах повече, отколкото трябваше?“

— Заклинила им се е нещо кулисата на немците. Вероятно не им достигат хора за Одеса. Може румънци да карат по море. От Кюстенджа — додаде едва чуто Цецо, старши огнярят.

— И на мен ми се струва, че дойчовците нещо я пооплескаха — това пък беше гласът на Злати Майстора.

Изведнъж разговорът пресекна.

— Вижте, вижте, самолет над града.

Идваше от север. Изтребител с разсечен на четири пречупен черен кръст на всяко крило. Прелетя над „Раковски“ с бръснещ полет и отлетя на юг, вдигайки се високо в небето. След него изреваха с пълна скорост други два и, издигайки се високо след първия, изчезнаха в обедното слънце. Първият се върна и пак връхлетя върху „Раковски“. Разкъсан халосен патрон, отнесен от вятъра, падна в морето зад борда на „Раковски“. И… ето ги и другите два. Едва не лизнаха върха на мачтата. Връщаха се отново и отново. Така водената едностранна игра продължи петнадесетина минути над смаяните погледи на корабния екипаж. Беше ясно, че малкият „Раковски“ бе станал неприятелски военен кораб, атакуващ „укрепения бряг“. И може би най-сетне бе потопен, защото трите самолета като по команда с пълен ход прорязаха небето към Емине. Скоро малките им телца се загубиха в синевата на хоризонта.

— Ей сега ще дойдат пак. Тези или друго ято — предсказваше Киро. Никой не му възрази. Но той не позна. Други самолети не дойдоха.

Не бяха се минали и петнадесет минути от „атаката“, когато от стария дървен пристан се отдели лодката на пристанищното управление и забърза към „Раковски“. Вече се виждаше — идваше началникът на пограничната застава.

— Зад Емине потъва „Пелеш“ — извика той, още преди лодката да е наближила. — От Бургас ви нареждат да заминете незабавно за оказване на помощ.

— Сега я втасахме — додаде Райчо в скороговорка и заслиза бързо за котелното.

Райчо беше най-добрият огняр на кораба, 37 — 38–годишен мъж, среден на ръст, с гладко, подпухнало лице, с необикновено малки, почти дамски ръчички, с които той сякаш не работеше, а просто майстореше огъня. И сега, виждайки, че работата е бърза, че някой там, зад Емине загива, той нямаше за какво да чака нареждане за засилване на огъня. Заставайки пред пещта, той сръчно разбута върху скарата затрупания под мъртва вахта огън и заръси въглища по цялата огнена площ. Огънят, управляван от умението на Райчо, бързо се съвзе, оживя. Малките Райчови ръчички така ловко манипулираха с голямата огнярска лопата пред зиналата уста на пещта, че скоро черната стрелка на манометъра щеше да легне върху червената контролна черта. Всички чакаха напрегнато пробата на машината. След няколко минути щанбаят на мостика иззвъня. Стрелката му застана на „готова машина“. Боцманът вдигна котвата и… „пълен напред“. Влекачът, както си беше срещу вятъра, бързо набра скорост, зави наляво и легна на курс за Емине. Коментарите на палубата продължиха.

— Уж руснаците ги няма никакви в морето, а то…

— А то какво?

— А те под морето — завърши разговора палубният боцман бай Никола Калинков. — Момчета, хайде след мен на лодъчната, да разчохлим лодките, че те сигурно ще ни потрябват.

По-късно, когато пристигнахме при потъващия „Пелеш“, наш миноносец, взел на борда си целия му оцелял екипаж, пушеше вече далеч на север. „Пелеш“ беше изоставен. Опънал двете си вериги, чиито котви бе отдал не друг, а мобилизираният от търговския флот наш механик Атанас Желев, „Пелеш“ се бе обърнал на изток срещу вятъра и вълните, с вирнат високо в небето нос. Кърмата му вече не се виждаше. Дори нещо повече — бе опряла на дъното. Вълните в надпревара с грохот атакуваха средната му надстройка, като достигаха до непобутнатите му спасителни лодки. Скоро от целия му мостик, пък и от кораба, нямаше да остане нищо.

Като се изравних с кораба, намалих хода, завих наляво, бавно заобиколих загиващия кораб, огледах да не би някой от екипажа му случайно да е останал на борда му и легнах на обратен курс. Тук ние вече бяхме излишни. „Пелеш“ беше обречен завинаги. За пръв път екипажът на малкия кораб „Раковски“ се срещаше непосредствено с разрушителната стихия на войната.

Слязох от мостика. Отидох при моряците, които се бяха събрали до кожуха на машината. Лицата на всички бяха помръкнали, но внимателно слушаха боцмана, който им разказваше как през 1922 г. пожар унищожил танкера, който още стоеше на котва от външната, западната част на пристанище Бургас. Намесих се и аз, но на по-съвременна тема.

— Злате, да знаеш само каква първа класа имаше „Пелеш“. Всичките им прибори за хранене само от сребро. За килимите му да не говорим — чист персийски оригинал.

— А Вие откъде знаете?

— Знам, капитан Петър Кръстев разправяше.

— Аз нищо не знам, но навярно така ще да е било.

— Нищо, все едно, че нищо не е било. Сега рибите ще пият солена вода вместо чай в японски сервиз и сребърни лъжички, а сирените нощем ще дават бал и зрител ще им бъде чичо Посейдон — завърши Райчо с реверанс на балерина.

С потапянето на „Пелеш“ войната наяве, зримо, дойде до нас, стана видима, осезаема. Широкото маслено петно, останало върху лобното място на „Пелеш“, стоя чак до пролетта на следващата година. От вибрациите на взрива шевовете на горивните танкове на „Пелеш“ се бяха саморазхлабили. През тях бавно изтичаше румънската пакула, която, излизайки на повърхността, се разливаше в хиляди оттенъци на слънцето и свидетелстваше за трагедията на стария „Пелеш“.

Радиото и пресата по сто пъти на ден тръбяха за немските победи и за разложението на съветската армия. Срещу тая пропаганда мълчаливо, но упорито и успешно воюваше масленото петно на „Пелеш“ в морето непосредствено до нос Емине. Който не вярваше, можеше със собствените си очи да се увери там горе, от високия масив на Емона. Може да прозвучи като куриоз, но аз познавах група младежи, работници каменари и павори от каменоломна Атия, които, научавайки за петното, бяха извървели пеша пътя от Атия до Емона и обратно, за да се убедят и вдъхновят от станалото легендарно маслено петно.