Баю Баев
Ние, българските моряци (140)

Критично накреняване на кораба

Същия рейс на кораба — „Вола“ — пътуваше като първи помощник–капитан по политическата част един командирован известен наш журналист от вестник „Земеделско знаме“. За него, като временен морски пришелец, може да се напише разказ по-голям и по-колоритен от настоящия, но накрая, въпреки „сработването“ му с моряците, той, без да ще, стана причина за една неприятна конфузия.

И така, пътуваме през спокойния Атлантик, всеки погълнат от работата си. Нали като се върнем във Варна, нашият кораб „Вола“ трябва да личи още отдалеч. Да свети и да се знае кои са неговите моряци и кой му е капитан.

На триста мили пред нас, някъде далеч зад хоризонта, е Африканският бряг. Вдругиден ще сме в Буханан. Горим да видим що за град е тоя Буханан, дето едва го намерихме в атласа за Либерия.

След обед, към 16 часа, когато се бях заел да подготвям рейсовия рапорт за извършената по време на рейса работа, стана нужда да отида до кабината си, за да взема някаква справка. Не направил дори две крачки, разбрах, че подът е силно наклонен. Каква ли бе причината? Товарът? Едва ли. Шротът е товар, който въобще не мърда. Тогава? Нищо друго, освен нахлуване на вода в кораба. Откъм левия борд. Добре, но откъде и как? И колко? Десет, двадесет, петдесет тона на минута? Или повече? И точно откъде може да навлиза? Стига! Време за гадаене няма.

Бързо изскочих, възпрепятстван по стълбата от полягането на кораба. За да вървя, трябваше с лявата ръка да се отблъсквам от стената. На мостика заварих на вахта старши помощника Димитър Къдрев да разговаря по телефона с машината. За рейсовия рапорт забравих напълно. Старпомът ми докладва, както се бяхме уточнили, че наредил на машината да започнат допълването на баластните танкове с вода, тъй като трупите, които предстоеше да товарим на палубата, щяха силно да нарушат стабилността на кораба, но неизвестно защо корабът започнал да се накланя наляво.

— А какво правят сега в машината?

— Не зная точно. И на тях не им е ясно защо корабът получава крен. Търсят причината.

Изчаках десетина минути. Стрелката на кренометъра отива към 350. Тъй както върви, дали не ще се наложи да дам тревога за напускане на кораба? Кога? Не бива много да се чака. Ако кренът продължава да расте все така, скоро ще възникне проблемът за безотказното пускане на лодките. Какво да правя? Ще почакам още малко.

Тогава подгоних старши помощника да бяга в машината и бързо да ме уведоми по телефона какво става там. Стрелката на кренометъра отиваше към 380. Не издържах и сам звъннах по телефона. Обади се вторият механик, който правеше първи рейс на „Вола“ и скоро бе дошъл при нас от военноморския флот. С ясен и спокоен глас той ме увери:

— Другарю капитан, обстановката ми е съвсем ясна. Третият механик и вахтеният моторист объркали крановете в разпределителната кутия. Вместо да подадат вода във всичките танкове, те поставили за изпомпване на водата от десните танкове, като същата вода я подават в левите танкове. Моля Ви, имайте ми доверие. След две–три минути накреняването ще спре. След половин час най-късно ще изправим кораба.

— Добре, благодаря Ви. Действайте!

Окачих слушалката и излязох да си отдъхна на лявото крило. Тук, до комина видях, че корабните „плъхове“ вече бяха изскочили — и тримата от домакинска команда, „случайно“ станалите моряци, а известно е, че плъховете първи излизат при потъване на кораба. Това по време на ветроходната епоха е била единствената полза от тях — своевременно известявали, че в кораба е нахлула вода. Тъй като нямам намерение да се спирам в отделна глава на негативната страна на някои служители от личния състав на параходството, а също и на многото ходатаи, искам да кажа две думи само за единия от тримата наши плъха.

След изправянето на кораба отидох на кърмовата площадка, където бяхме поставили сенник. Там свободните от вахта денувахме на сянка, че и замръквахме. Сега там се бяха събрали свободните моряци и коментираха събитието — кой как го е посрещнал и как го е преживял. Единият от трите плъха, бивш спасител на един от Евксиноградските плажове, без да се смущава от идването ми, продължи да разказва:

— Аз вече си бях направил сметката. Започне ли корабът да потъва, хвърлям ей тая пейка в морето, откачам брадвичката от това пожарно табло и скачам. Възсядам пейката и чакам. Посегне ли някой с ръка към нея, чуквам го с брадвичката по главичката.

— Та ти — намесвам се аз, — ти с брадвичката не само, че си звяр, но си и същински глупак. И не ме гледай така пренебрежително и с такава присмехулна гримаса. Ти не само, че не си добър човек, но повтарям, си и глупак. — Той понечи да реагира. — Потрай — спирам го аз със звук и жест, — след малко ще ти покажа що за герой си. Боцмане, кажи пък ти сега каква пейчица си бе избрал — провокирам го аз.

— Аз ли, другарю капитан? Ами вие със старпома докато се чудехте откъде се взе този крен, аз заедно с Шопа — дърводелеца — излязохме на лодъчната палуба да огледаме това–онова по лодките, че ако потрябват, безотказно и в пълен порядък да ги пуснем на вода. Там видяхме тримата, като преминаваха през лодъчната палуба, и бая се позачудих. Очаквах, че и те идват да огледат лодките. Нали тяхното задължение е да снабдят лодките с одеяла, храна и други принадлежности, а те… преминаха и право на мостика.

— Правилно си постъпил, боцмане. Точно както би постъпил всеки истински моряк. Ако ще се спасяваме, ще се спасяваме колективно, а в последната лодка, сигурен съм в това, ще влязат такива като боцмана. Нали така, боцмане?

— Тъй вярно. Така ще постъпим. И не само аз, но… още по-добре ще да е, ако това никога не се случи с нас.

— Добре го каза. Затова, другари, никакви брадвички и… брадвари. Казаното и направеното от боцмана и дърводелеца, другари, е типично за българския моряк. Решил ли си да се отдадеш на морето, имал ли си късмета да попаднеш в екипажния списък на някой български кораб, ти ставаш и телом, и духом негова неделима частица. Целият ти живот, труд, помисли, преди всичко са за неговото, на екипажа, добруване и преуспяване, защото, ако не за друго, то в крайна сметка се отнася не само до твоето лично преуспяване, но и за гарантирането на твоя живот.

А сега, другари, да се спра на въпроса как би се спасил нашият герой на брадвичката, ако станеше нужда да „скача“ от кораба, па макар и върху пейката. То, погледнато отстрани, макар и да не е човешко, е много хубаво, дори „романтично“ и приключенско, героично, само че корабът не е трамплинна кула за бабаитско скачане в морето на плажа пред очите на слисаните чуждестранни курортистки.

Нека да направим една проста сметка. Преди две години, връщайки се с м/к „Васил Друмев“ от Индия, почти по същото годишно време, каквото е днес, през района, където бяхме преди час–два, стоях на дясното крило и гледах във водата близо покрай самия борд. Тук–там излизаха акули–чук, със странични надебелявания на муцуната. Почвам да броя — една, две, три… засичам времето и почвам отново. За час и половина преброих 38 акули. Час и половина, изминати с „Васил Друмев“, правят 15 мили или изчислено в километри — 27 — 28 км. Ако приемем, че за същото време и покрай левия борд са минали други 38 акули, общото число на показалите се над повърхността на водата акули възлиза на 76. Ако приемем, че една четвърт от акулите са били на повърхността, а останалите три четвърти във водата, нещо съвсем нормално според Жак Ив Кусто, какво излиза? Излиза, че акулите са били поне 304 или на всеки километър се падат по 11 акули, а на всеки сто метра по една акула. Как мислиш, приятелю на брадвичката? Дълго ли ще те търси акулата, докато те спипа? За морските плъхове, момчета, какъвто е нашият герой, е писано много, но аз ви препоръчвам да прочетете книгата за потъването на италианския пътнически лайнер „Андреа Дориа“. Там ще ги видите в истинския им вид. Първи скачат в спасителните лодки, а като спомагателен, обслужващ персонал, предназначен да обслужва пътниците, те имат свещеното задължение в случай на авария всякак да помагат на пътниците при напускането на кораба и чак тогава да помислят и за себе си. А те скачат в лодките, коя взела по двадесетина пътника, коя не, отиват на блъсналия „Андреа Дориа“ шведски кораб „Стокхолм“, изкачват се по трапа му, като не забравят преди това да отритнат празните спасителни лодки. Нищо, че в потъващия „Андреа Дориа“ са останали над две хиляди души в пълно отчаяние. Те, плъховете, не само мислят за себе си, но и прекъсват всякаква възможност за спасяването на пътници и екипаж. Потвърждение? Ами нашият герой с брадвичката.

Вечерта гледахме румънския филм „Четири крачки до смъртта“. Гледа го и нашият политком журналист, пратеник на един софийски ежедневник.

Случката с крена бе забравена, но не съвсем. По-точно, тя не ни забрави.