Баю Баев
Ние, българските моряци (72)

„Видиш жена морето — лошо случи са“ — Бай Васил

Течеше втората половина на 1939 — та година. Започналата на запад нова световна война беше в затишие. Като гледах у нас кипежа на работата в пристанищата Варна и Бургас, оставах с впечатление, че въпреки войната икономиката на нашата страна върви бързо напред. Преди година Б. Т. П. Д–во се сдоби с два нови, модерни 3000-тонни кораба. Пооблажиха се корабните екипажи на дружеството. Някои и други от членовете им се попридвижиха напред по йерархическата стълбица на корабните длъжности. Само около нас, пристанищните морски „плъхове“, нищо подобно не се забелязваше. Затова много се изненадах, когато в двора на пристанищната работилница видях заложен за строеж нов кораб. Корабът бе в начален строеж и аз, като го поогледах, разбрах, че по тонаж ще е горе–долу колкото „Раковски“. Значи, за нас ще е, за пристанищниците, и даже малко попремислих дали аз няма да му стана капитан след някоя и друга година.

На следващата година, 1940, войната на запад, въпреки продължителния застой, бе вече неотменим факт. Сигурно е било през месец май, когато „Раковски“ получи нареждане да придружи до Сулина току-що построения „Капитан Матей Стойков“, предназначен за дунавската измервателна служба. Корабът бе онзи, който разглеждах в началото на строежа му.

На кораба, като речен, не му бе поставен компас. Не зная, може висшето началство да е имало и други съображения от осигуряващ плаването характер. Корабът е речен, а ще плава в открито море. А аз и бай Васил нямахме свидетелство за близко крайбрежно плаване, каквото бе плаването до Сулина.

Подготвихме кораба за „дългия“ задграничен рейс. Съгласувахме действията си с кораба, който трябваше да придружаваме. Тръгнахме. Аз поех командването. Бай Васил си мълчеше. Вероятно или ми бе обиден за това, че аз взех жена си на „задгранично“ плаване, или, пак във връзка с това, се боеше от неговото: „Видял си жена морето — лошо случи се“. След обед, вече в открито море, времето се развали и съвсем затрудни движението на плиткогазещия и с голяма надстройка „Матей Стойков“. Сулина беше още далеч. Трябваше да прекараме нощта в бурното море. Реших да се отбием в Констанца. До нея по груби изчисления имаше не повече от 30 мили. Добре, да се отбием, но аз по радиото преди три дни бях чул, че румънците са поставили минно заграждение пред тяхното Черноморие. Въпреки това аз реших: отбиваме се в Констанца! По две съображения:

— румънците обявиха заграждането, но сигурно още не са го осъществили и

— „Раковски“ гази 3.20 метра. Колко гази „Матей Стойков“, не знаех точно, но не ще да е повече от 2.50 метра.

Във всеки случай бях сигурен, че румънците, ако и да са поставили мини, те едва ли мините са за нашите плиткогазещи кораби. И така, ние минахме благополучно през румънското минно поле. По здрач влязохме в пристанището на Констанца. Румънците не ни посрещнаха много любезно и даже не разрешиха на екипажа да излезе в града.

Сега, за да продължа разказа, е необходимо едно отклонение. В пристанището на Царево обикновено заставахме на кея с десен борд, а отблъсквахме с преден шпринг. При тази маневра дясната котва опираше в кейовата стена. По време на моя отпуск бай Васил направил същата маневра, но не съобразил, че в пристанище Царево влиза мъртва вълна. Там дясната котва, като се блъсва два–три пъти в кея, с пръта си откъртва от котвения ръкав едно парче. В работилницата там заваряват с електрожен парчето, но го заваряват с обикновени електроди. Когато се явих след отпуската си на кораба, никой не ми каза нищо за това обстоятелство. След като се върнах от отпуска забелязах, че в трюма, точно под червения салон, започва да се появява вода, невидимо откъде. Аз следях редовно и щом се появеше вода, нареждах да се изхвърля с кофи. И сега, в Констанца наредих на старши моряка да отворят пайола. Там водата беше малко. Моряците бяха изморени от тежкия преход и аз ги освободих. На другия ден отплавахме от Констанца. Вятърът и морето продължаваха своя бяг. След обед, към четири часа, излязох с жена си на носа на кораба да се полюбуваме на вълните. Жена ми забеляза, че котвите се ровят във водата повече от друг път, но аз много–много не се замислих и казах:

— Така ти се струва, защото сега вълнението е по-голямо.

Вечерта, вече на тъмно, се оказахме на траверса на фара Св. Георги. Не след много се видяха и огньовете на Сулинския канал. „Капитан Матей Стойков“ даде пълен ход и отцепи нагоре по реката. Вървях след него, докато видях, че вече завивайки наляво, влизаше в канала на Сулина. Нашата работа свършваше дотук. Завих и легнах на курс направо за Емине — беше ми поръчано от Сулина да отида направо в Бургас.

За първи път излизах в открито море с влекача „Раковски“, и то нощем. Корабът ровеше нос във водата и се държеше много добре и весело.

Към полунощ машината спря. Повредила се бе въздушната помпа. Тя и по-рано на няколко пъти се повреждаше. Нищо опасно — износване на лоените й набивки. Бяха обаче необходими четири часа, докато се отстрани нейната повреда.

Слязох в кабината си да видя какво прави жена ми. Заварих я вече легнала, но будна. Първите й думи бяха:

— Мъжо, забелязвам, че някаква вода се бие силно в кораба.

— Нищо страшно няма. Точно под леглото ти е танкът за сладката вода. Тя вече е намаляла и затова се плиска.

В тоя момент водата действително изплиска, но шумът й ми се стори много по-силен, някак си по-тежък.

Последва ново изшумяване. Ставаше нещо сериозно. Извиках старши моряка Никола Калинков. Отворихме пайола. В трюма открихме повече от 40 тона вода. Откъде и как е влязла? Ами ако пробойната е по-голяма от капацитета на изсушителната помпа? Какво ще правя? Ние сме 14 души. Едната спасителна лодка бях оставил за ремонт в Бургас. Другата спасителна лодка „правеше“ вода. В даден момент, от клатенето на кораба вода започна да изпълзява на пода. Плисна през отворената врата и влезе в кабината ми. Жена ми пребледня. Моряците вече бяха започнали да изгребват водата — една съвсем безнадеждна мярка.

Прибягах в машината. Там още не бяха разглобили напълно помпата. Главният механик Димитър Георгиев се бе вглъбил в ремонта. Бързаше. Не ми обърна никакво внимание, като че ли не на него заповядах да пусне изсушителната помпа. Тогава, макар че той беше цели 14 години по-възрастен от мен по випуск, аз го хванах за раменете и извиках в лицето му:

— Потъваме! Чуваш ли? Пускай трюмната помпа!

Помпата заработи пред очите ми. Върнах се в салона. Още по пътя си мисля: „Ако помпата не надделее на водата, ще трябва да разбием танка и напречната преграда между салона и машината, и заедно с това да накараме някак циркулационната помпа да засмуче вода вместо от морето от машинното отделение. А как ли ще стане това? И всъщност дали би било възможно? Какво ще стане с жена ми, когато тя първа ще трябва да влезе в лодката с още 4 — 5 души, а аз и останалите ще последваме кораба към дъното на морето?“

Добре, че бай Васил вече си беше легнал с неговото „Видял си жена морето, лошо случи се!“ на ум.

Поръчах да ми донесат някоя по-дълга летва. С нея премерих височината на водата. Засякох времето и си казах: „Ще чакам пет минути и ще премеря отново. Ако водата не намалява, ще сечем преградата“. Едва изчаках петте минути. Нямате представа колко дълго нещо били пет минути. Премерих. Водата намаляваше. Спасени сме. Махнах с ръка: „Спрете изгребването!“. Чак тогава жена ми проговори:

— Как „спрете“? Защо?

— Жена, ти не се меси! В качеството на каква се обаждаш?

— В качеството на една нещастна пътничка. — И захлипа: — Божичке, защо оставих детенцето си в Бургас без мен?

В машината привършиха с ремонта на помпата. Сложих щанбая на „пълен напред“. Звънчето му отново сладко зазвънтя. Сякаш казваше „Ес, давам пълен напред“. Не се прояви пророчеството на бай Васил „Видял си жена морето, лошо случи се“. Точно обратното стана. Ако не беше жена ми, нямаше да сляза в кабината си. Водата щеше да се увеличава и, може би, както си вървяхме, носът на кораба щеше да се забие с „пълен напред към дъното“. И целият ни екипаж заедно с него.

Причината после се изясни. Съществувал е слаб теч между първия и втория отсек. Първият отсек още първия ден се напълва с вода от клюза (котвения ръкав). През нощта водата преминава преградата между тях и влиза във втория отсек. Никой не знае за това. През втория ден влиза още вода. Възможно е при трусовете на кораба някоя застояла ръждица да е освободила по-голяма дупка между двата отсека. Най-важните причини обаче бяха:

• заварката на чугунения котвен ръкав с обикновени електроди става причина откъртеното парче от ръкава лесно да се откърти наново, като никой не е забелязал това, защото никой не поглежда в ръкава, а и не е необходимо;

• никой не бе информиран за счупването на котвения ръкав;

• и най-важното — подценяването от моя страна на причините за течта в трюма.