Баю Баев
Ние, българските моряци (69)

Скорците

За инерцията знаех още от прогимназията. Както е известно, тя е свойството на телата да се стремят да остават в положението, в което се намират — в движение или в покой. По-късно в Морското училище ставаше дума за инерциални сили, проявяващи се при движението на буталата и кръстоглавите на корабните машини, а още по-късно се срещнах с тях при изучаването на жирокомпаса. Всичко в главата ми е било теория без сериозен размисъл какво може да се получи в практиката. За съжаление, и другите като мен не правеха изключение. Заседнеше ли някой съд на брега, ако имаше собствен двигател в действие, най-напред опитваха да го измъкнат със собствени сили. При неуспех викаха влекач на помощ. Но това почти никога не помагаше. Тогава се пристъпваше към последната възможност — така наречените скорци.

През пролетта на 1940 година буря изхвърли на брега при кея на Атия един празен шалан на пясъка, точно срещу лявата страна на пристана. След два–три дни закарах с влекача „Раковски“ четиридесеттонната бига в Атия. Не помня за какво е била необходима. Там ми донесоха телефонограма, според която ми се нареждаше да снема шалана от пясъка. Опитах, но шаланът не помръдна. Повторих — също без успех. Тогава набрах десетина метра от буксирното въже на „Раковски“ и пак опитах. Дадох предпазлив ход напред. „Раковски“ се позасили и го скъса. Вярно, буксирното въже бе поизносено. Тогава подадох дебелия авариен буксир — манилово ново въже с диаметър 110 мм. Наредих на моряците да оставят на палубата 50 — 60 метра от него не размотани. Дадох „малък напред“ и им извиках да се махнат бързо от кърмата. „Раковски“ тръгна. Въжето се размота, но преди да се натегне, аз преминах на среден ход. И след малко на „пълен ход“. Новото тежко манилово въже, прокиснато с вода, се опъна като струна и… откъсна из основи желязната петдесеткилограмова кука и отлитайки като стрела, срещна първата предпазна дъга. Разсече я на две. Огъна и втората, кърмовата дъга. Изкърти дървения планцер на кърмата и цопна в морето. Краката ми отмаляха. Какво щеше да стане, ако някой от моряците не бе успял да избяга? Пристанах на кея. Влязох в салета. Седнах до масата и видях как ръцете ми треперят. Та всичко това не беше на шега. Като се пооправих, гледам, че от околожката на фуражката ми, която бях захвърлил върху покривката на масата, се подава някакъв конец. Хванах го и полека го потеглих. Фуражката го последва. Повторих — същото. Когато силно дръпнах конеца, той се скъса, а шапката дори не се помръдна. Значи телата не само се стремят да си стоят на местата, но и са способни да се съпротивляват. Щом това е така, за какво са тези скорци? Само да късат, да чупят и трошат. Край на скорците!

Преди да завърша с шалана, искам да кажа, че тези скорци, въпреки нулевия им резултат, са широко разпространени сред моряците и у нас, и в чужбина.

През 1952 година един гръцки кораб, по моему умишлено, заседна при фара на Шабла. Казвам „умишлено“, защото това често се прави от някои корабособственици. Застраховат кораба на по-висока стойност за по-висока премия и започват да търсят по пътя си подходящо място, комбинирано с подходящо метеорологично време, и избират способ как да симулират корабокрушение.

Нашите тогавашни спасители направиха неуспешен опит да снемат гръцкия кораб от скалистия бряг. Толкова им беше силицата тогава. На тяхно място БМФ изпрати парахода „Родина“. Но за да има акцията ефект сред българската общественост, биват привлечени и местните кинодейци. На прегледа в едно софийско кино имах възможността да видя събитието. В първия опит двете стоманени въжета се опънаха като струни. Две огромни двестаметрови струни, но корабът не помръдна. Тогава капитанът (не зная дали да спомена името му, че сам се смяташе за много добър капитан, а аз и сега го смятам за такъв) реши да приложи метода на скорците. Набра върху палубата на „Родина“ слабина на въжетата и… хайде, давай „пълен напред“. Аз едва не извиках в кинозалата „Не така!“… И двете „струни“ се скъсаха.

Та стоя аз пред фуражката си в салета и уж вече съм се успокоил, но шаланът мира ми не дава. Мисълта ми е все в него. И решавам: защо да не използвам четиридесеттонната бига? Поговорих със Стамат, оня същия с лебеда по леда. Отказа категорично: „Бигата е стара“. Сякаш аз не зная, че е още от строежа на пристанища Варна и Бургас. „Може нещо да й се случи“. Добре. Нямах право да ги насилвам, но отвътре ме яде. Вземам моя главен механик Димитър Георгиев и отиваме на бигата да склоним механика й. Той се съгласи и решихме да действаме. Стамат не знае за това и се готви да отиде до лавката, за да си купи нещо за ядене. Помолихме го да купи нещо и за нас. Някаква почерпка.

Според мен, пък и според другите двама, бигата имаше един кусур. Държателят на оста, в която бяха нанизани торните скрипци, по-горе бе нанизан на една друга ос, та ако товарът се тегли от по-далечно разстояние, скрипците да остават в една линия с въжето и горното им прикрепване. Сега горната ос беше заръждясала от продължителна неупотреба. От това имаше сериозна опасност да стане някакво усукване, ако не и нещо по-сериозно. Но ние вече бяхме решили: ще гледаме и ще действаме! Завързахме здраво бигата за челото на пристана. С помощта на едно въже подадохме долния блок от скрипци на шалана, а аз отново поех с „Раковски“ дебелото влекално въже. Димитър Георгиев отиде на бигата да въздейства на механика й, да не би да се уплаши и да се откаже.

Започнахме. Бигата опъва с толията си. Аз тегля с „пълен напред“. Шаланът се поинати, поинати, но повдигателната мощ на бигата все пак е понамалила триенето на носовата част на шалана о пясъка и той, шаланът, се предаде. Стамат, връщайки се от лавката, от далеч вижда, че бигата не само е преместена, но и машината й работи (тя изпущаше отработената пара в атмосферата). Стамат хуква към пристана. Като видя, че всичко е преминало благополучно, се задоволи само да каже:

— Абе вие луди ли сте? В затвора ли искате да ходите?