Баю Баев
Ние, българските моряци (55)

Четири очи виждат по-добре от две

В Ла Валета пристигнахме посред нощ и аз получих съвсем бледа представа за залива и пристанището. Разтоварвахме два дни, но не намерих време да изляза в града. Аз и Абаджиев трябваше да сме постоянно в хамбарите, за да опазим шоколадите. Внимавахме много за тях, но все пак работниците, използвайки нашето излизане за вечеря, бяха успели да си вземат по няколко блокчета. Шоколадът беше опакован в дървени, красиво изработени щайгички. Работниците отчупили по една странична дъсчица от няколко щайгички, след което си взели по две–три блокчета, а самите накърнени щайгички преместили във вътрешността на отделните стифчета. Хитростта им откри Абата, не си спомням как. На въпроса ни защо са го направили, те отговориха:

— Фор дъ чилдрън.

— Добре, за децата, но само за тях, нали? — наставлявахме ги ние, но повече с мимики и причудливи движения на ръцете, отколкото с думи. Е, взехме си и ние по няколко блокчета. Вярно, че за деца още не бяхме помисляли, но шоколадите прилягаха и за нашата възраст.

От Ла Валета отплавахме късно вечерта, по тъмно. Снехме се от вързала. Развърнахме се в пристанището и с пилот на борда поехме в тесния залив за излизане в открито море. Тъмно като в рог. Къде и как върви корабът, нямам никаква представа. Още по-малко си представям как капитанът и пилотът водят кораба.

По носа в дясно виждам червен огън на фар. Капитанът командва на рулевия:

— Пет надясно!

— Ес, пет надясно.

След малко:

— Още пет надясно!

— Ес, още пет надясно.

Още пет надясно, но аз виждам: фарът, вместо да тръгне наляво, продължава да отива надясно. Защо става така? Дали рулят няма някаква повреда? Тогава полека, за да не събудя недоверие към рулевия, уж за да се изправя на стената до него, аз заставам от лявата му страна и… виждам на екселометъра червена дъгичка вместо зелена, каквато трябваше да се появи. В този момент капитанът, вече излязъл на дясното крило, командва:

— Дясно на борд!

— Ес, дясно на борд — повтаря рулевият, но завърта руля, докато червената светлина прераства в полудъга. Аз лекичко го бутнах по лакета. Той мигновено разбра грешката си и приложи руля „дясно на борд“. Червената светлина бързо изчезна. Отдясно фосфоресциращата тръбичка се напълни с желаната зелена светлина. Грешката, която можеше да прерасне в авария, бе избегната, без капитанът да забележи. Навярно „непослушанието“ на руля капитанът си бе обяснил с някакво течение в този дяволски тесен и криволичещ залив. Иначе капитан Томов щеше да започне да ругае не на шега, както тогавашните капитани.

Тук следва да поясня две неща. В момента на грешката, и изобщо по време на всяка маневра Абата си бе присвоил за своя длъжност стоенето до и манипулирането с щанбая (машинния телеграф) и съвсем нямаше намерение да ме допусне до „своя“ пост, поне до края на рейса. Затова Абата също не забеляза грешката на рулевия. Някой може да запита: „А къде е бил първият помощник–капитан?“, тоест капитан Найденов. Отговорът е ясен. Тогава първият помощник–капитан, сега старши помощник, при маневра и при движение в теснини по правилник трябваше да ръководи работата на бака.

Ще си позволя няколко думи за рулевия, чийто образ и сега си спомням много добре. Името му беше Неделчо. Фамилията му безвъзвратно съм забравил. Беше 37 — 38–годишен. Среден на ръст, широкоплещест, със здрави ръце и загрубели от работа мазолести пръсти. По ръкостискането му човек от пръв поглед можеше да разбере, че насреща си има честен и обичащ труда си моряк. Ходеше по палубата съвсем неподправено. Личеше си, че умее, дори без да съзнава това, здраво да стои на краката си при всякакво хрумване на морето. Говореше бавно, но увлекателно, без да се ползва от моряшкия тарикатски жаргон, с какъвто обикновено си служеха предимно онези моряци, които искаха да подчертаят пред колегите си, и най-вече пред познати и непознати: „Вижте ни, ние сме солта на морето“.

Нея вечер Неделчо ми разказа за досегашния си живот, като не пропусна и някои интимни подробности. Интересен бе например следният случай. Връщали се от двумесечен рейс. Отбили се за един ден в Солун. Там той имал случайна, моментна среща с непозната жена. Отплавали още същата нощ, но той се почувствал потиснат. След два дни щял да си бъде в къщи. Ами ако тази жена не била чиста и му е оставила някоя болест, за която са необходими дни да се прояви? Какво да прави? Когато се прибрал у дома при жена си, коремът изведнъж го присвил. Започнал да се гърчи чак. Минало му на втория ден. Жена му едва не умряла от страх какво му е. Мила му била, но можел ли да й признае причината?!

С тези свои приказки за личния си и семеен живот Неделчо, неочаквано за мен и несъзнателно за себе си, открехна една малка пролука, през която аз можах да надзърна и в другата, бреговата част на моряшкия живот, която бе не по-малко драматична, интересна и опасна от живота на моряка в морето. И после, виж как се е получило и се получава. Когато природата милиони години назад е заложила в човека непобедимия инстинкт за продължение на рода, никак не е съобразила, че в хилядолетното си развитие той ще създаде такова общество, с такива порядки, които ще влязат в неразрешимо противоречие с тоя първичен, всемогъщ порив.

Ще се изнижат двадесет години от тогава. Аз ще съм вече за втори път заместник–началник на управление „Воден транспорт“. Торпедираният от руснаците и потънал пред Аладжа банка кораб „Шипка“ ще е вече изваден, възстановен и влязъл отново в строя. Аз следях отблизо неговото изваждане. Събирал съм паметки и материали лист по лист. Говорил съм с много хора, взели непосредствено участие в неговото изваждане. Имах и немалко лични впечатления от геройството на аварийно-спасителната служба, която бе главното действащо лице при изваждането. Една нощ ми блесна мисълта да напиша очерк за изваждането на кораба. Но внезапно бях преместен във Варна за заместник-главен директор на „КОРБСО“. Работата по очерка бе непозната за мен и като такава изискваща много труд от моя страна. Така че реших за това да мисля по-късно. Все пак не се стърпях и започнах да го подготвям в суров вид.

Много скоро разбрах, че очеркът би трябвало да прерасне в роман. След като трите корабостроителни завода започнаха да си преизпълняват плановете, по мое желание ме преместиха отново в Управление „Воден транспорт“. Опитах се да започна замисления от мен роман за живота на българския моряк. Ту го започвах, ту го оставях, но роман така и не се получи. Спомних си и за Неделчо. А и отдавна, много отдавна знаех какви ли не приказки да се разправят сред хората на брега за лекия живот и морал на моряка. Дори пошли, при това популярни песни има на тая тема. Затова реших да направя нещо, което, ако не да зарадва, то поне да покаже на моряшките жени, настоящи и бъдещи, как живеят „на всеки бряг“ и при какви условия работят техните избраници.

По мое предложение началникът на „Воден транспорт“ Стайко Стайков направи постъпки пред министъра на транспорта Данчо Димитров, като в доклад до него мотивирано искахме да се разреши на членовете на моряшките семейства, чиито мъже и бащи работят по корабите на Български Морски Флот и по Дунав, да пътуват с тях ежегодно, както следва:

по три рейса в Черно море;

по два рейса в Средиземно море; и

по един рейс извън Средиземно море, със забележка: горните пътувания се отнасят само за едно лице — член на съответното семейство.

Министърът и колегията на министерството не приеха това наше справедливо и полезно за службата предложение. Минаха три години. Вече при министър Кубадински направих ново предложение, което бе прието. Получих голяма помощ и морална подкрепа по време на тая борба с предубедени хора, които отговаряха за работата на Водния транспорт, но познаваха живота на моряка и неговото семейство само от източници, идващи от улицата или от безотговорни писачи за морето. Но най-много съм благодарен на Неделчо — за чистосърдечната му, човешка изповед. На него и на многото други като него аз се уповавах в борбата за развитието на морското дело в България.