Баю Баев
Ние, българските моряци (112)

Старпом. Още не съм чул…

Три седмици, преди да завърши шестмесечният ни рейс до Филипините с м/к „Васил Друмев“, бяхме някъде по средата на Гвинейския залив. Настроението на екипажа бе бодро — до България оставаше, кажи–речи, един хвърлей място.

Още през нощта срещу нас задуха нежелан ветрец. На разсъмване здраво наду и бързо вдигна голяма вълна. Все пак по обед се хранихме сравнително нормално, държейки в ръце чиниите си, за да не се разплискат. В големия, някогашен пътнически салон, сега столова за комсъстава, останахме само двамата с главния механик Лазар Филипов Москов (Моско, Дядката), мой съвипускник от Морското училище.

Стоим изправени един до друг пред двата предни прозореца на огледалото, гледаме напред как вълните прескачат и се разхождат по палубата, и си приказваме за разни работи. Преди два–три месеца, на път за Филипините, Моско бе получил важна телеграма. Негов чичо, македонец, живеещ дълго време в Америка, бе починал и му бе оставил 10 000 долара наследство. Та гледаме ние вълните и разискваме — за кой ли път — какво би направил Моско и как би използвал толкова много пари.

И изведнъж замлъкнахме и двамата. Пред нас, откъм носа на кораба, се чу, че нещо силно засвистя. Докато се спогледаме, свистенето спря. Не ни беше нужно много време, за да разберем, че една от веригите, заедно с котвата си, бе изтекла в морето. Но и на мостика не дремеха. Старши помощникът, макар и да не беше на вахта, бил на мостика и веднага дотърча при мен. Поръчах му да вземе двама–трима моряка и заедно с боцмана да проверят какво, как и защо беше станало. А на Моско наредих да подготви машината за аварийно намаляване на хода или евентуално за спиране. Аз излязох на мостика. Старпомът, вече на бака, не закъсня да ми доложи по парлангото:

— По-голямата част от лявата верига е изтекла, но още не е известно как се е задържала на рудана.

Четиримата се мотаха дълго. Най-после успяха да оберат котвата и да я поставят на място. После… вместо да си тръгнат, гледам боцманът и старпомът вирят глави и гледат към марсовата площадка на първата мачта. Аха, и аз видях. Стрелата на разоръжената, но не демонтирана петдесеттонна бига, която бе здраво и неподвижно закрепена с шина о самата предна мачта горе, до самия марс, сега се клатушкаше по петдесетина сантиметра ту наляво, ту надясно. Ставаше опасно. Ако стрелата се откъснеше съвсем, неминуемо щеше да падне върху люка на първия хамбар с всичките непредвидими последствия за кораба и товара.

Със свисток на корабната сирена ги накарах да се обърнат към мен. Повиках ги с ръка да дойдат незабавно на мостика. След кратко съвещание решихме да направим опит здраво да завържем разклатилата се стрела. Наредих на старпома да привлече доброволци, но да не засяга боцмана и най-стария моряк — дърводелеца Борис Шопа. Боях се да не би и тяхното кръвно налягане да не е в ред. Те и двамата бяха на моите години — минавахме петдесет и петте. След десет минути старпомът дойде и ми докладва:

— Никой не ще, другарю капитан!

— Как? Съвсем никой?

— Тъй вярно, никой.

— И Мардик ли?

— И Мардик.

Мардик беше най-младият моряк на кораба. Беше много добре сложен, възнисичък, мургав, набит, здрав, пъргав и съобразителен. Беше също така много трудолюбив, дисциплиниран и добре познаваше сложния занаят на моряка. Та затова ме учуди най-вече неговият отказ. Щом Мардик е отказал, работата взема опасен, нежелан обрат, мисля си аз.

— Че как така Мардик да откаже? — питам отново аз.

— Ами… казва ми…

— Какво ти казва? — настоявам аз.

— Казва ми: „Другарю старпом, моля Ви, още не съм чул гласчето на детенцето си“.

Само преди две седмици той бе получил радиограма, че му се е родил син.

— Тогава наблегни на старите волове — предавам се аз. — Те ще оправят браздата, но ще започнете да се качвате след звуков сигнал от мостика. Вие докато се приготвите с инвентар, въжета, предпазни колани, аз ще поставя кораба в най-изгодно положение и тогава ще ви свирна.

— Слушам, другарю капитан.

Старпомът си замина, а аз започнах маневрата. За моя изненада, още не поставил кораба в най-изгодно положение спрямо вятъра и вълните, виждам на марсовата площадка силуета на машинния боцман. Той пък откъде се взе? И защо точно той? Навярно Дядката (Москов) го бе пратил. След него цъфна и набитата фигура на Мардик. Охо, виждам още двама да пълзят по мачтата нагоре. Корабът се мята наляво, надясно, напред, назад. Марсът се люлее във всички възможни посоки. Но те се държат и нямат намерение да отстъпват. Връзват се о мачтата и стягат с помощта на десния товарен винч тежката стрела в отпусналата се желязна гривна.

Как ви се струва, а? Марсовата площадка беше „само“ на някакви си двадесет метра над спардека. Изтървеш ли се от горе, все едно смятай, че си в рая, още преди да си издрънчал на палубата.