Баю Баев
Ние, българските моряци (115)

В пристанището на Хавана

След двуседмично плаване, почти по пътя на някогашните ветроходни мореплаватели, пристигнахме в пристанището на Хавана.

Още при тръгването ни от Бургас бях уведомен, че в Хавана трябва да пристигнем с напълно облепени с бяла хартия хамбари. Запасихме се предвидливо и с няколко топа хартия и лепило. Облепването струваше много труд и усилия на палубната команда. Предстоеше да се облепят над 4000 квадратни метра площ, от които две трети вертикални стени. Палубната команда облепи първи, втори, четвърти и пети хамбар. По искане на младежката организация оставих на младежите през свободното им време да облепят хамбар № 3, най-големия. Срещу облепването като награда им предложих да използват хамбара за тренировка на корабната футболна команда. Колкото по-рано го облепят, толкова по-дълго време ще тренират. На четвъртия ден футболното игрище беше напълно облепено, след което трети хамбар едва не се пръсна от викове, бумкане на топката в тавана, в стените и от веселия, безгрижен смях на младите хора. За сведение на по-любопитните трябва да съобщя, че в хамбара се играеше само по терлици. В Хавана пристигнахме с идеално облепени хамбари — все едно, че ги бяхме облепили с тапети — и пайолите, и стените на хамбарите.

Рано сутринта застанахме на кея. На групи, на групи заприиждаха кубинските работници. Всеки с пакет под мишница. Скоро разбрахме, че това е чисто бельо за преобличане непосредствено след изтичането на работния ден. Такова нещо досега не бяхме виждали никъде по света.

На уреченото време работниците влязоха в хамбарите, но товаренето не започна веднага. Първите вагони със захар закъсняваха. И тогава в хамбарите започна една истинска шумотевица. Кубинците заиграха своята „пачанга“. Едни тропат с крака и бият с длани по облепените корабни стени и пайоли, други скачат и танцуват, трети, налягали по очи и по гръб, изпълняват навярно някакви елементи от прословутата пачанга. И пеят ли, пеят. Като ги гледах отгоре, не можех да не си помисля, че тук двадесетдневен престой не ни мърда. Но… не стана така.

Подадоха първите вагони със захар пред кораба. Всичко живо застана по местата си. Сапаните на кея за минута–две биваха най-акуратно натоварвани направо в самите вагони. Корабните винчове сякаш не работеха в ръцете на винчарите, а непрекъснато свистяха, като че ли не бяха десеттонни винчове, а някакви вентилатори, направени само да бръмчат: вира–майна, вира–майна. Долу, в хамбарите, петдесеткилограмовите чували мигновено отиваха на местата си, безупречно подредени. Имаше специално определени работници, които обвиваха дъски с хартия и ги подлагаха под чувалите, там, където корабните стени и пайоли закривяваха и чувалите трябваше да се подреждат и закрепват. На другия ден, който се оказа някакъв празник, работниците проведоха ударен ден. То не беше товарене, а вихрена надпревара. Шестдесетте торби, съставляващи всеки сапан, разнасяни от работниците, изчезваха мигновено по стифовете и… чистота, чистота. Работниците бяха обути в терлици, които донасяха изпрани със себе си. Товаренето завърши предсрочно.