Баю Баев
Ние, българските моряци (67)

Засядане при Ада бахча

Беше краят на септември или началото на октомври 1938 година. Влачехме един празен шалан от Атия за Варна. Аз вече бях се поизкалъпил като помощник–капитан. Никога не съм подчертавал или парадирал с капитанството си. Все пак трябва да кажа, че като слязох от параход „Балкан“, с който вече бях направил един рейс до Западна Европа, имах чувството, че ако ми дадат един кораб като „Балкан“, бих могъл да обиколя света. Колко съм бил прав, сами ще разберете.

Та влачим ние шалана за Варна. Времето беше хубаво. Към 14 часа минахме Емине. Капитан Клечков легна на новия курс и слезе от мостика. Далече напред се мержелееше Черни нос. Всичко вървеше добре, но някъде след Ираклия хоризонтът на север започна да се покрива с мъгла. Аз обаче вървя, сякаш нищо не се е случило. Стъмни се. Минахме Гьозикен.

Някъде около нос Свети Атанас нагазихме в мъглата. Взирам се в нея, гледам напред и по едно време се сетих, че в мъгла задължително се подават звукови сигнали. Опънах дръжката и изсвирих с парната свирка. Докато изчаквах времето да повторя сигнала, капитан Клечков изскочи на мостика.

— Откога е мъглата? Защо не ме предупреди?

Но и капитан Клечков не се обезпокои нито за курса, нито за мястото на кораба. Та нали толкова пъти бяхме минавали по тоя път!

Обаче, изведнаж чухме някъде вдясно, в морето, глухо, басово изсвирване на кораб. Звукът идваше отдалече, вдясно и напред пред нас. Капитан Клечков каза:

— Това е „Бургас“. Днес научих, че надвечер тръгвал от Варна.

„Е, мисля си аз, голям кораб бяга в морето, още повече, че отива за Цариград.“

Докато се ослушвахме за следващия сигнал на „Бургас“, аз подадох нов сигнал и… чухме ехото на нашата свирка. Идваше по траверса на левия ни борд. Добре е. Извадих секундомера, изсвирих отново и засякох времето до идването на ехото. Разделих секундите на две, умножих по 330 и „намерих“ разстоянието до брега — 700 метра. Това означаваше, че брегът беше достатъчно далече. Капитанът се съгласи с мен. Далече, далече, но кой да помисли, че ехото може да идва не само от очертанието на сушата, особено ако по нея има равни площи, които не биха отразили никакъв звук! Следващият наш сигнал се чу пред нас, и то съвсем наблизо. Дадохме пълен „назад“, но вече беше много късно. Влекачът се вряза в чакълестия бряг.

От задния ход на машината водата така кипна покрай кораба, че някои от моряците извикаха уплашено „Потъваме!“. Аз вече бях слязъл на палубата да видя какво точно е станало. Бързо пресякох зараждащата се паника. Капитанът даде „Стоп машина“. Поисках му разрешение да огледам предните отсеци на „Раковски“. Нямаше пробойни. Тогава спуснахме лодка и аз започнах да правя промери около задната част на кораба. Трябваше да се разузнае дъното, преди да предприемем по-сериозни мерки за снемането на кораба. На това в училището никой не беше ни учил.

През това време двамата моряка от шалана, вместо да отдадат котва и да убият инерцията на шалана, започват да обират буксирното въже, а нашите момчета вършат същото от другия му край. Шаланът се приближава близо до кораба и дори някои, вместо да го отблъскват, започват да го придърпват към кораба. Малко по-късно се разбра, че старшината на шалана, Георги Станков, не знаел да плува и затова искал да приближи шалана до „Раковски“, та да се прехвърли на него при нужда. Предполагам, че такава мисъл е имало и сред екипажа на „Раковски“ — ако „Раковски“ ще потъва, шаланът трябва да ни е под ръка.

Отблъснахме шалана. Слабият вятър и слабото мъртво вълнение го отдалечиха някъде в мъглата. Към него остана да сочи само неотдаденото буксирно въже. След промера изнесохме аварийни котви зад влекача и ги закотвихме на най-подходящото място с оглед на сигурното изтегляне на влекача. Едната натегнахме на кърмовия винт, а другата на котвения рудан, като прекарахме въжето й през задния клюз. Дадохме „пълен назад“.

В този момент, поради наложилото се продължително спиране на машината, набралата се в котела пара изби през предпазния клапан с такъв шум, че едва не ни оглуши. От препълнения заден ход водата закипя около кораба като буен планински поток. Ние натегнахме двете котви до отказване. „Раковски“ потрепера, потрепера и полека тръгна назад. Изтеглихме се и се закотвихме на безопасно място, но уж близко до невидимия в мъглата шалан. Затова пък, вместо да видим ветроупорния му фенер, чувахме уплашения проточен глас на старшината му: „Господин капитан, потъваме-е-е!“.

Ние обаче знаехме, че това е невъзможно. Аз и старши морякът Никола Петров, възпитаник на Рибарското училище, отидохме с лодката до шалана, за да огледаме как стои на дъното си. Наближавайки го, чувах как от вълнението се бие в някаква подводна скала, а старшината му продължаваше да реве — потъваме, та потъваме. Помъчих се да го успокоя. Уж ме разбра, че за шалана и за самия него няма никаква опасност. Качих се на шалана. Обиколих бордовете му и разбрах, че може да бъде изваден от „коритото“, в което беше попаднал, само ако някак си се изтегли напред. Трябваше да се изнесе котвата му петдесетина метра напред. Тук „Раковски“ с нищо не можеше да помогне. Нямаше достатъчно дълбока вода за него. Спогледахме се с Колю и веднага се разбрахме. Изнасянето на котвата от шалана беше не само трудно, но и опасно. Колю имаше добре изразена херния, и въпреки това ми каза кратко:

— Бива, господин капитан, ще я натоварим.

Двамата шаланджии приспуснаха котвата в лодката. Набрахме в нея 40 — 50 метра от котвената верига на шалана и загребахме, като размотавахме веригата по дъното. Веригата свърши. Пуснахме котвата в морето. Тук искам да кажа, че Никола Петров направо извърши подвиг. Въпреки хернията си той вдигна, макар и с моя помощ, сто и двадесет килограмовата котва и я изхвърли от лодката в морето. Извикахме на шаланджиите, че отиваме на влекача за буксирни въжета и че бързо ще се върнем.

Скоро открихме в мъглата огньовете на влекача. Напълнихме лодката с две буксирни въжета и пак към шалана. Ориентир ни бяха уплашените викове на шаланджията „Потъваме!“. Аз бях на кърмата, управлявах лодката и размотавах буксирното въже в морето, Никола Петров гребеше с все сила. Видя се огънят на ветроупорния фенер на шалана. На шаланджиите наредих да започнат извираването на котвата. Шаланът започна бавно да излиза от леглото си. След десетина минути котвата излезе. Подсвирнах на влекача да започнат обирането на буксирното въже. Всичко стана „окей“. Вдигнахме лодката, обрахме котвата и поехме с „малък напред“. Още не бяхме легнали на курс за Галата, когато чухме свирката на влекача „Левски“ — идваха ни на помощ от Варна. Бреговият пост на Ада бахча беше съобщил във Варна за засядането ни. Началството нито разследва случая, нито наказа някого.

Имаше заповед по частите и по корабите на дирекция „Водни съобщения“ всяко лято да се провеждат проверочни изпити за плуване и спасяване на давещи се. И тази заповед се изпълняваше. Всяка година се провеждаха изпити по плуване. Аз лично тогава смятах такава заповед ако не за глупава, то поне за ненужна и бюрократична. Та може ли да има такъв глупак моряк, който ще постъпи на служба, без да знае да плува. Оказа се, че има и такива моряци. А как е успявал Георги Станков толкова лета да се промъква покрай ежегодните проверочни изпити, и до ден–днешен да не знае да плува?

След гореописания случай в мъглата, лично за себе си, аз си направих следния извод: „Чуеш ли ехо, бягай навътре в морето“.