Баю Баев
Ние, българските моряци (42)

Моето и на Купов давене (1935 г.)

Зима е. Втората половина на месец февруари. Събота срещу Сирни Заговезни. Но видимо времето не се отразява на морето. Още от вечерта вятърът зафуча. Фуча цялата нощ и още фучи. Никакъв изглед скоро да спре. Морето побеля. Вълноломът бумти, сякаш се тресе. От време на време някоя вълна, разбила се в яката му снага, отскача нагоре като фонтан и, натисната от вятъра, пресича каменната преграда на вълнолома и като водопад се свлича в тихите води на пристанището. Но това са още слаби напъни. Човек, като ги гледа, може да пробяга по дермата на вълнолома невредим.

Към два часа следобед дойде от Бургас параход „Евдокия“. Застана на котва. От него слязоха пет–шест пътника. Вдигна котва и се отправи към Поморие. Времето не обещаваше нищо хубаво, но екипажът навярно искаше на всяка цена да посрещне Сирни Заговезни в домашна обстановка. Има ли моряшко сърце да не мечтае за това — да се пребори с морето и да се прибере у дома! Но не би! „Евдокия“ едва стигна средата на залива и сви на ляво. Легна на курс за Бургас. Край на топлото домашно огнище.

Към обед вълните започнаха не на шега да прескачат вълнолома. Но все още човек можеше да пробяга по него. И ето, откъм града се задава бай Борис, готвачът на училището, с помощника си. В ръце носят по една голяма тава с приготвения за утре по случай празника специален десерт, поръчан в града. Поогледаха се, почакаха и като дойде подходящ момент, тръгнаха. Добре избраха момента. Вълните обливат вълнолома ту пред тях, ту зад тях. Двамата ту се спират, ту се затичват, пресмятайки как следващата вълна ще премине през вълнолома. Ние се струпахме на прозореца да гледаме. Минаха покрай „Камчия“, стояща на котва и вързала парна яхта. Продължиха. На нас взе да ни олеква. Ще преминат. Още малко им остава. И… те не видяха, а и не можеха да видят задаващата се опасност, защото преминаваха по вълнолома по подветрената му страна. Но ние видяхме отгоре, от втория етаж на училището. Вълната извиси гръб точно там, от другата страна под вълнолома, изрева с трясък, стотици тонове вода плиснаха като водопад в пристанището. На бай Борис и на помощника му сякаш не им се вярва, че всичко е свършено. Съпротивляват се на напъна на водната лавина и бавно отстъпват към морето. Личеше, че грижата им сега не е за тях, а за десерта. След миг–два, изтласквани от водата, стигнаха до ръба на дермата и… изчезнаха. След малко главата на бай Борис с бялото готварско боне изплава. Изплава и помощникът му. Само тавите с драгоценния товар ги нямаше. Стана ясно, че преминаването по вълнолома вече бе не само опасно, но и невъзможно.

По време на обеда дежурният офицер обяви извънредно почистване на оръжието. Когато влязох в спалното помещение на 34-ти випуск, Купов вече се бе разпоредил. Пушките бяха вече разглобени, а съставните им части лежаха върху чисти бели парцали върху леглата. Огледах работата на моите подчинени и се спрях пред прозореца. Загледах се в морето. Хоризонт вече нямаше. Видимостта беше не повече от миля, миля и половина. Извих глава наляво, залепих лице на стъклото и погледнах дали се вижда остров Свети Иван. Виждаше се. Изведнъж една налудничава идея ме прониза. Защо с Купов не вземем една двойка и не отидем до острова? Каква тръпчива идея! Едва ли досега някой е ходил в такова време с двойка до там. Подходих към Купов:

— Купе, предлагам ти двамата да отидем до острова още сега… с двойка.

Купов беше разсъдлив и уравновесен човек и аз предварително очаквах отказ. А той, след като помълча, загледал се през мен, кой знае накъде, рече:

— До острова ли? Ти да не си луд?

— Луд, не луд, аз тръгвам. Ти си страхливец и затова отказваш — провокирах го аз.

— Кой — аз? Страхливец? Хайде де!

Излязохме през парадния вход, макар че за нас преминаването през него беше забранено. Купов вървеше решително напред. Аз — след него, посконфузен, пък и поуплашен. Казах си наум: „Това преминаване през парадния вход дали няма да ни е последно“.

Влязохме в лодката. Но преди да я отвържем от пристана, лейтенант Панчо Вангелов, дежурен по училище, излезе на балкона и огледа пристанището и града. Ние взехме празната консервна кутия и започнахме уж да изхвърляме вода от лодката, все едно я почистваме. Беше студено и лейтенантът нямаше да стои дълго на балкона. Така и стана. Бързо отвързахме лодката, втъкнахме греблата в ключовете им и загребахме съвсем, съвсем близко до брега, за да не ни види някой от началството. Минахме през пролуката на незавършения ограден западен вълнолом и скоро се насочихме към остров Свети Иван.

Виждахме пенливите гребени на грамадните вълни, но нашият остров още ги възпираше да връхлетят върху нас. Вятърът духаше откъм десния ни борд. Двойките бяха така конструирани, че когато в тях имаше само двама гребци, забиваха носа си, а кърмата им се вдигаше. С така повдигната кърма и под натиска на силния страничен вятър лодката се заоткланя на дясно. Купов бе седнал на десния борд като старши. Така че сега трябваше да гребе по-силно от мен, за да задържим лодката в желаната посока. Това го загря преди мен и той съблече шинела си. Ще добавя, че и двамата бяхме с тежки зимни казионни обувки.

Гребем, а вълните минават „смазани“ под нас. Преодоляхме няколко серии от добре оформени вълни. Всяка серия си има своя най-голяма вълна, но тя може да е деветата, седмата, че дори третата поред. Бяхме изминали вече три кабелта, а до острова оставаха още седем. Вече сме здраво загрели, но не губим кураж. Сили имаме в излишък. Ще стигнем, ако ще и два часа да ни отнеме. И… ето, че се зададе неочаквано голяма серия от вълни. Мина третата й вълна. Мина и петата. Преодоляхме ги. Настъпи седмата, грамадна, с изострена, извиваща се грива. Ревяща, застрашителна и ядосана, тя яростно налиташе срещу нас. Гледам я малко смаян. Казвам на Купена:

— Купе, ако и тая премине, на острова сме.

Загребахме точно срещу нея. Тя дойде. Вдигна високо носа на лодката. Опита се да я наклони настрани, но лодката издържа. Добре я бяхме насочили и добре я държахме, стегната в греблата. Издържа, но не до края. Преди още вълната да премине под нас, лодката загреба вода и плавно се наведе наляво. Аз, а след мен и Купов, се изтърколихме в морето. Вълната така ни беше смотала някъде на дълбоко, че аз, опитвайки се да изплувам, разбрах, че се бавя много. Скоро почувствах остра нужда от въздух. Гърдите ми ще се пукнат за въздух. Въздух, въздух ми трябва! Още малко, още малко потрай! Иначе… Ушите ми пукат. Червени кръгове обрамчват затворените ми очи, а гърдите ми си знаят своето: въздух, въздух ми трябва!

Не издържах. Отворих уста. Усетих спасителната глътка въздух, размесен със солени пръски вода. Макар и в последната възможна секунда, издържах. После още една и още една глътки въздух. Значи оживях. Какво ли стана с Купена? Обърнах се и го видях с тил към мен. Върти глава наляво и надясно, захапал със зъби шинела си. Извиках му. Видя ме и ми се зарадва. Лодката бе отскочила на двадесетина метра от нас. Заплавахме към нея. Друго нямаше и какво да се направи. Всяка преминала през нас вълна потапяше главата ми някъде над челото до ушите и след това вятърът сякаш прерязваше мозъка ми точно в тая плоскост. Започнах да изстивам. Гледам пръстите си — нормални, а ги чувствам надебелели колкото китките ми.

Както и да е, доплавахме до лодката. Нова гривеста вълна се изсипа върху нас. Тоя път изплавах по-скоро, без никакво затруднение. Затова пък Купов го нямаше наоколо. Затърсих го. Най-сетне излезе — същински морж с мустаци и пак със захапан в устата шинел. Доплавахме отново до лодката. Купов мина към носа и започна да се завързва с носовото въже през кръста. Връзва се и все не успява. Сигурно и него студът бе започнал да го сковава. Аз също опитах да се завържа с кърмовото въже, но нямах сили за това. Успях само да свия лявата си ръка в лакетната става и така, като с кука, се закачих за лодката през планцера й.

Междувременно разбрахме, че, като изключим студа, опасността беше преминала. Вълнението и вятърът ни бяха изтласкали на сравнително тихо място под нашия остров. Сега вече можехме да се поогледаме наоколо, че и по-далече. До нас на двадесетина метра плаваха моята матроска и двете гребла на лодката. Нямахме сили да отидем до тях.

Погледнах към училището. Бяха ни видели. Цяло множество от ученици бе изскочило на плаца и стремглаво тичаше към нас. Защо тичат? Нима от тук, от плаца могат да ни помогнат? Тълпата стигна до брега. На самия бряг видях и дежурния офицер. Гледай го ти него! Вместо да организира спасяването ни, дошъл и той сеир да гледа. И… спасение. Една десеторка се вряза през процепа на вълнолома и се нацели на нас. На кърмата, стъпил прав на седалищната скамейка, в цял ръст стоеше Любомир Давидов и ритмично се прегъваше през кръста: „Раз–два, раз–два. Греби!“. Да знаете само колко голяма ми се видя тая десеторка, като я гледах потънал до гуша във водата.

Още десетина загребки и десеторката ще бъде при нас. Но и ние вече съвсем замръзваме. Имам чувството, че само в гърдите ми има още малко топлинка. И чувам, чувам и недоумявам. Това възможно ли е или вече ми се присънва? Лейтенантът, свил ръце на рупор, вика на Давидов:

— Остави хората в морето. Прибери лодката! Лодката прибери! Ще се разбие на фара!

Ужас! Но Давидов не е вчерашен. Слага ръка на ухото си и вика срещу вятъра:

— Заповядайте. Тъй вярно, господин лейтенант. Не чувам.

А с лявата си ръка прави невидим знак „Греби, греби по-бързо!“. Десеторката вече наближава. Чувам Давидов да казва:

— Момчета, поемете потърпевшите и ги прехвърлете на дъното на десеторката.

Четири ръце се навеждат над нас. Поемат ни един по един и ни предават на десеторката. Давидов развърна лодката и я подкара към брега, вероятно с намерение да я откара направо на близкия рибарски пристан, но лейтенантът пак:

— Хвърли ги в морето! И бързо за лодката! Ще се разбие на фара.

Давидов пак си прави оглушки, но нямаше как. Като наближи на 20 — 30 метра до брега, казва:

— Братлета, няма що, ще трябва да се скача.

Скочихме с помощта на гребците. Заплавахме отново в студената вода право към брега. Все пак можах да видя познатия на всички ни созополски рибар, гърка Лефтерда, наблягащ с все сила на греблата си. Идваше ни на помощ. Значи и от града някой ни бе забелязал. Изплавах на брега, но мъките ни не бяха до тук. Затичах се към училището срещу вятъра. Но не за дълго. Устата и гърлото ми се напълниха със слюнка. Понечих да падна. Другарите ме грабнаха и ме понесоха на ръце през острова, по стълбището и ме сложиха в леглото ми. Какво ставаше с Купов, вече не знаех.

Дойде училищният фелдшер Ганузлиев. Съблякоха ме на голо. Заразтриваха ме със сухи вълнени парцали. Ганузлиев донесе чай.

— Пий, сипал съм в чая и коняк.

— Коняк ли? Никакъв коняк. Аз съм въздържател!

— Никакъв въздържател. Пий, ти казвам!

Изпих чая на един дъх и сега започна най-страшното. Чаят, конякът и разтривката толкова бързо раздвижиха кръвта ми по цялото тяло, че всяка досега премръзнала клетка, останала без кислород, бързаше безжалостно да си го набави. Дишах бързо и дълбоко. Въздухът не ми достигаше. Беше поне десет пъти по-тежко, отколкото когато бях потънал в студената вода на зимното море. Задушавах се. От честото ми дишане гърлото ми изгаряше. Едвам се оправих.

Дойде да ме види Купов. И той като мен, едва преодолял кризата. Слязохме в курса. Другарите ни заплашват — два месеца без отпуск не ни мърдали. А това значеше край на Великденския отпуск. Дойде свръзката на началника на училището — викал ни. Отидохме. Застанахме мирно „под кози рог“, както се полага, и чакаме. Началникът ни погледа, погледа и:

— Какво щяхте да направите бе, момчета? Смелостта на моряка е най-хубавото нещо за моряка.

Аз бях застанал малко зад Купов и незабелязано леко го потупах с юмрука на лявата си ръка в хълбока, а в сърцето ми прелива топла кръв: „Наказание, Купе, няма да има“. И слушам гласа на началника да продължава:

— Смелостта е хубаво качество, но запомнете, предпазливостта на море никога не е излишна. Хайде сега идете да изпиете по една чаша чай с аспирин и се оправяйте.

Нито чай, нито аспирин пихме. Върнахме се направо в курса.

— Е, как е? Какво стана с отпуската?

— Ами какво, изтървахме я — успокоява ги Купето.

Но може ли човек да се прави на отчаян, когато трепти от радост.

— Никакво наказание. Поръча да изпием по един чай с аспирин и толкоз — допълвам аз.

Последва въздишка на облекчение, изтръгната от съчувстващите ни съкурсници. Но все пак излезе заповед, с която се забраняваше да се излиза с лодка извън басейна на пристанището без присъствието на офицер на борда й.

Тук искам да обясня защо Купов така упорито държеше шинела си със зъби, докато се давехме. Как няма да го държи, като един шинел се числеше деветстотин лева, а по него време получавахме по сто и тридесет лева месечно. Та изпускат ли се седем месечни заплати заради някакъв си, бил той и не оръфан, работен шинел? Браво на Купето — беше и добър стопанин.