Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Под закрилата на „червения чадър“

Легнахме на курса и поехме към „коварната“ шамандура.

— Старпом — обръщам се аз към старши помощника си, — хайде за всеки случай да запалим червените светлини на сигналната мачта. Така ще пътуваме по-спокойно и по-сигурно. Нека другите да бягат като ужилени от нас.

Казах го, защото преди две години при влаченето с м/к „София“ на закупената от Ротердам дълбачка за нуждите на новостроящото се пристанище Варна–Запад, по време на целия път пътувахме под „червения чадър“ и не можех да не си спомня как корабите свиваха встрани, веднага щом забележеха нашите две червени светлини.

— Добре сте го измислили — каза старпомът и за втори път тая нощ включи двете червени светлини на сигналната мачта.

— Не съм го измислил аз. Един холандски пилот го подсказа на капитан Камбуров, когато преди две години поехме на влекало дълбачка „Скития“ от Ротердам за Варна.

С това превключване на червените светлини започна третата част от спектакъла за „малките“ неща по корабите.

Наближавахме червената, коварната шамандура. Към намаления до 10 мили ход на машината приливът добавяше още две. Въпреки случилото се дотук, на мостика бяхме доволни. Утре рано, към 9 — 9.30 часа, ще сме пред Ротердам, по-точно пред устието на река Маас.

До червената шамандура има–няма още две мили. Колко е хубаво, че някой се е сетил и поставил тая шамандура. Чудесен ориентир за няколко направления.

Времето минаваше. Пред нас и вдясно се показаха двете ходови светлини на подхождащ към нас кораб. Наблюдението ни потвърди, че отивахме на сближение. Откри се и червеният бордови огън на кораба, но сега това не бе толкова важно, нали бяхме под червения защитен чадър на двете червени светлини, запалени на сигналната мачта. Все пак хвърляхме по едно око ту на шамандурата, ту на кораба, който сега, в сумрачната нощ, изглеждаше да е 400 — 500 тона. Корабчето, кой знае защо, не бързаше да избяга от нас. Изглежда, не се плашеше от нашия чадър. Напротив, стоеше си на курса. И ние държахме нашия. Имаше време да свие наляво и да мине зад кърмата ни. Имаше време, но той не бързаше.

Двата кораба бързо се сближаваха. Дяволски кораб. Толкова ли са глупави, че не виждат червените ни огньове и че след две–три минути ще се наврат под носа на „София“?! Те не отстъпват и ние не отстъпваме. За изменение на нашия курс вече няма ни време, ни място. А и какво изменение с тая гламава рулева машина! Откъде и защо тая нощ се струпаха върху нас толкова „кутсузи“? Двата кораба се разминаваха толкова близо, че за нас не оставаше нищо друго, освен да предоставим на случая сам да реши изхода от срещата. Все пак намалихме хода на „най-малък“, но „София“ продължаваше да се хлъзга по инерция. Онемели, с подбити колена и със спрели сърца, старпомът и аз чакахме какво ще стане.

Корабчето се мушна под носа на „София“. Червеният му огън изчезна. Бялата светлина на предната му мачта премига през нашите „п“ — образни мачти. Оставаше още кърмата на корабчето. Замрели, чакахме удар. Секунда–две и… корабчето премина. Оказа се, че командването му въобще не спеше. Сигналната му ретиерна лампа освети нашия мостик и премигна два–три пъти. После спря снопа си на носа на „София“ с явното намерение да освети и прочете името му. Излязох на лявото крило. Извих глава към сигналната мачта и от видяното останах по-вцепенен, отколкото бях при разминаването. На нея вместо „толериращите“ ни две червени светлини ярко светеха два бели огъня. Това пък беше лошата шега, непреднамерената шега на Камбоджата. При почистването на мостика той бе снел и отвинтил всичките светлови лентички и след като ги бе лъснал с пуцинг, отново ги бе монтирал, само че бе разменил местата им.

Ето как едно „малко“ нещо едва не разцепи на две „упоритото“, нежелаещо да избяга, малко петстотинтонно корабче. След всичко казано дотук, много ми се ще да повторя: НА КОРАБА НЯМА МЯСТО ЗА МАЛКИ НЕЩА!