Баю Баев
Ние, българските моряци (25)

Съвипускниците

Аз вече казах, че ние бяхме четиридесет души — тридесет в техническия отдел и десет в навигационния. По-късно към нашия випуск в навигационния отдел бе прехвърлен от специалните школи Атанас Маринов Атанасов — Камилата. Още в първи курс, поради слаб успех, напусна Борката, който беше някъде от Първомайско. Мишко Вакърджиев по-късно по неизвестни причини бе убит по време на домашен отпуск в Търново. В четвърти курс, по време на практиката на миноносците, също през домашен отпуск, пада от кон и се убива Жечко Родев от София. Като прибавим и Спас Павурджиев, училището завършихме тридесет и седем души. На петдесетия юбилей на училището бяхме останали двадесет и шестима.

Съвместният ни живот, общите трудности, борбата за тяхното преодоляване и общата ни цел — образованието — много скоро ни обработиха, струговаха ни и ни напаснаха в един чудесен, жизнерадостен и борбен колектив. Като изключим теоретичните занимания — нали бяхме две паралелки — през цялото време бяхме заедно. Спане, храна, на плаца, в поход на море, на кино, на баня — винаги под строй, заедно. И въпреки това всеки получи съответен характерен за него прякор, а по-колоритните заслужиха по три, че и по четири прякора. За мен още нямаше прякор.

В моя албум за живота ни в училището най-отпред съм поставил общата снимка на техническия ни отдел с лейтенант Станю Вълков. Като обяснителен текст към нея съм записал:

Първа редица: Георги Иванов Кулински — Гошо; Симеон Димитров Кожухаров — Манката, Кожухарчето; Жеко Коев Жеков — Жижутката; Георги Николов — Зайчето, Таушана; лейтенант Станю Вълков — Толума; Жечко Родев — без прякор; Светослав Тонев — Звяра. Той никакъв звяр не беше. Напротив, беше най-кроткото момче от випуска ни. Прякорът му дойде от това, че страшно мразеше мухите, усърдно ги преследваше и зверски ги убиваше. Щом убиеше някоя муха, казваше: „Усмъртих я“. След две години заболя психически и почина. Следват: Вълчан Бяндов — Чанито; Благовест Иванов Ганчев — Кокала, Чекията.

Втора редица: Никола Бояджиев — Боджика; Христо Иванов Богоев — Горилата; Лазар Филипов Москов — Фъстъка, Дядката; Михо Василев — Вълшебният стрелец; Димитър Иванов — Овцата; Евгени Каракановски — Дупека; Минко Игнатов — Лалугера; Петър Петров — Патлата, Моллоха; Станчо Казаков — Кошулята.

Трета редица: Борис Печев — Анхиалското Фиркало; Спас Павурджиев; Петър Лещаров — Патока; Атанас Митев — Шаляпин, Буридана; Баю Колев Баев; Тодор Маринов Дончев — Дътодормъ; Богдан Тодоров Пенев — Кормисош, Шкембара; Нейко Дичев — Минуса, Слона.

Отсъствали: Божан Тодоров — Моряка, Тайгроса; Стоян Коев и Манаси Манасиев — Плахока.

Четирима сме без прякори. Вероятно сме били безцветни. По-късно, когато служих на миноносеца „Строги“, моряците започнаха да ми викат бай Колю. Това стана така: на вечерна проверка, провеждана всяка вечер от корабника Здравко Георгиев, като четеше имената ни по списък на светлината на мъгляв газов фенер, той няколко вечери сбърка името ми. Вместо Баю Колев четеше Баюклиев, но този преиначен прякор не се задържа дълго.

Прякорът на Божан — Моряка, Тайгроса, идваше оттам, че той постоянно си мечтаеше да си има лодка–ветроходка. Да обикаля с нея морета и океани, да се бие с всевъзможни пирати, тигри и други зверове. Като говореше за това, очите му пламваха, а устните му застрашително се свиваха.

По-интересна история имаше прякорът на Михо Василев. През лятото, както вече споменах, слизахме на учение във флота. Настанявахме се в помещенията на специалните школи. Разбира се, като членове на многолюдния състав на флота, и ние давахме наряд за охрана на входа на флота, на торпедното хранилище и на ареста. При един такъв наряд Христо Тотев, нашият взводен подофицер, построява наряда в коридора на школите за предварителен преглед. След външния оглед на всеки един по отделно той дава команда „За стрелба“ и започва по ред да наднича през дулото на всяка пушка дали е добре почистена. Идва ред и на Миховата пушка. Тотев се навежда, хваща с дясната си ръка цевта на пушката и замижава с лявото си око. Тъкмо да погледне с дясното в цевта дали е добре почистен каналът, и Михо, по необясними причини произвежда изстрел. Кога и как е напълнил пушката си, не можа да се разбере. Пламъкът опърля лицето на Тотев. Куршумът минава покрай лицето му и се забива в дървената облицовка на стената на коридора. Така Михо стана Вълшебният стрелец.

През 1943 г. Михо Василев загина като трети механик на параход „Варна“ пред Севастопол.