Баю Баев
Ние, българските моряци (30)

Серенада на гробищата

Една вечер на тавана Спас хвърли учебника по физика настрана и ми каза:

— Не мога, брат, да уча без цветя! Тук, на масата, ми трябват много цветя, иначе — пълен провал на матурата!

Това никак не ме изненада. Който има чувствителна душа, който пее и обича музиката, не може да не обича и цветята. Но къде има цветя в този казармен двор? Цели три години аз не бях си позволил нито веднъж да избягам от казармата, но сега из един път се сетих за разцъфтелите люлякови храсти сред гробовете на варненските гробища и без никакво колебание поривисто извиках или по-скоро заповядах:

— Тръгвай с мен!

— Къде?

— В гробищата!

— Защо в гробищата? Какво ще правим там?

Макар че не ме разбра, Спас ме последва. Прескочихме на едно място разкъсаната бодлива тел на казармената ограда и за нашите двадесет години даже пет минути бяха много, за да се намерим в гробищата. Скоро под издраните ни ръце запукаха цели клонки люляк, обсипани с ароматен цвят. Начупихме толкова клони, че едва ги обхващахме с ръце. Беше съвсем тихо. В небето грееше пълната луна. Фарът на Галата равномерно въртеше триогнените си очи, а близо под нас припляскваше морето. Не устояхме и седнахме. Спас тихичко запя „Танго ноктюрно“. Поседяхме още малко и, натоварени с многото цветя, поехме за казармата. Прескочихме оградата и благополучно, без да срещнем, когото и да било, се намерихме на тавана. Тук цветята стигаха до тавана, и то не от масата, а от пода. Ами вода? От къде вода за толкова цветя? Разбира се, от кухнята. Отворихме без особена хитрина вратата на столовата, после се промъкнахме през междинното прозорче и, без да палим лампата, затършувахме в кухнята. Напипахме някаква газена тенекия, но когато я издърпвахме, съборихме цял куп тенджери, които страшно издрънчаха в тъмнината. Замръзнахме на място… Нищо. Никакъв признак на опасност. Взехме тенекията, напълнихме я с вода и — право на тавана. Минаваше полунощ, но Спас, с молив в ръка, вече напълно успокоен, следеше моите обяснения по физика.

На сутринта в кухнята — тревога. Съборени тави, счупени чинии, една тенекия липсва. Ние двамата си мълчим. Мълчаха и останалите обитатели на тавана.

За съжаление Спас Павурджиев, този млад, романтичен човек ни напусна съвсем, съвсем рано. Една година след матурата, вече като практикант в Дунавската флотилия, той получава възпаление на зъб и след „квалифицирана“ зъболекарска намеса почина.