Баю Баев
Ние, българските моряци (50)

Футболен мач (1936 г.)

От Варна заминахме за Браила. От там ни предстоеше да вземем пълен товар жито за Анверс. Пристигнахме, но житото още го нямаше. Зачакахме. Чакахме цели две седмици. Защо ли ни бяха изпратили толкова рано? Не би ли било по-изгодно за екипажа и за акционерите на дружеството корабът да престои тези четиринадесет дни във Варна? Отговор не можех да си намеря.

Най-после шлеповете с житото, идващи от Чехословакия, започнаха да пристигат. Направи ми впечатление, че румънците претоварваха житото с плаващи елеватори, каквито тогава, пък и сега, у нас нямаше. После разбрах, че това са примитивни, кофъчни и уродливи съоръжения.

Товаренето започна в реката на котва. Никак не беше лесно за помощник-капитаните, а и за моряците. „Балкан“ не беше специализиран за превоз на насипни товари и затова, когато наближаваше да се завърши някой хамбар, трябваше аз и Абата да слизаме в хамбарите и в коридорите непосредствено под палубата, за да видим дали не е останало празно пространство към съответния борд на кораба. Това беше особено тежко при последните десетици тонове жито. Елеваторите сипят жито досами комингса, житото започва да се срива и ние с големи усилия едва успяваме да се измъкнем, цели затънали в житото.

Към края на товаренето научих, че капитанът е уговорил футболен мач между екипажа на кораба и местен футболен клуб от Браила. На игрището отидохме всички — и играчи, и зяпачи. На кораба като дежурни останаха само капитанът, старши камериерът и вторият помощник–капитан — капитан Алексиев, най-възрастният член на екипажа. Игрището беше някъде накрая на града. Местните футболни организатори се бяха погрижили да разгласят мача, приканвайки публиката. Явиха се 700 — 800 души зрители. Облякохме спортните фланелки и започнахме. Нашата надежда за голове се уповаваше на център-нападателя Димитър Димитров (Питката). Той вече минаваше тридесетте, но беше рутиниран играч в спортен клуб „Тича“ още от времето, когато бил в Морското училище.

В отбрана сложихме снажния, силен и неуморим Филип Тасев. Започнахме устремно. Още при първите ни набези публиката зарева: „Еа Булгария“. Скоро вкарахме първия гол. Публиката продължаваше да реве неистово. Противникът ни обаче скоро се окопити. Започнаха да ни свиват. Сегиз-тогиз от публиката се чуваше насърчителен за нас глас „Еа Туркия!“. Очевидно някои ни бяха взели за турци. И по-добре, защото мачът завърши катастрофално за нас — един на десет. Ние бяхме смъртно уморени. От умора едва се дотътрихме до лодката.

На другия ден, Димитровден, тръгнахме. От мускулна треска, за да се изкача по стълбите до мостика, се издърпвах с ръце по парапета. За наше успокоение от агента на кораба научихме, че този браилски екип бил областен първенец. Така ни се пада, като не се потрудихме да разберем с какъв противник ще си имаме работа.