Яна Язова
Левски (97)

5. Един жител на Тримонциум

Той беше вече на възраст, която по онова време се смяташе напреднала — наближаваше петдесет години. Той изглеждаше слаб не от недояждане, а поради склонност към умствени занимания. Слабост изтънчена и благородна. Още когато се бе родил на този свят в град Копривщица, той можеше да се запита:

„Какво да направя сега от себе си?“ Когато дойде и времето да си даде задоволителен отговор на този въпрос, той замина за Русия да се изучи, защото го влечеше към наука и строга научна размисъл. За такава работа изглеждаше пригодено неговото изпъкнало чело, под което стояха две напрегнати вежди, разделени от една съвсем тънка гънка. Под нея светкаха две малки, но силни полегати очи. И в дните на своята пълна младост той не държеше да изглежда хубавец, а един младеж, който с енергия и книжовен труд гради за себе си добро бъдеще. Още в Одеса той направи своя първи литературен опит, една малка поема — „Стоян и Рада“, — която подписа с името си Найден Геров.

Освен към поезия той се пригоди и към един строг книжовен труд, който изисква дълго ровене в книгите на тихия кабинет и упорито човъркане по белите листа върху писмената маса.

Като доби висше образование в Русия, той се върна в родината си и се засели в Пловдив, в Южна България, в града на трите хълма, изграждан и граден в продължение на векове върху двата бряга на Марица — град с оживена търговия, занаяти и културен живот.

Найден Геров си хареса един от трите хълма, а именно този, наричан от турците Небеттепе. На върха на това тепе той си построи хубав, двуетажен дом, с еркери според тогавашната пловдивска мода, боядиса го в жълт цвят и огради малката градинка до къщата с жълта стена. В този дом той устрои тихия кабинет, строго мебелиран, но удобен за научна работа, към която неговият стопанин се чувстваше най-вече пригоден.

Скоро върху писмената маса на този кабинет биде изписан първият лист от първия том на „Речник на българския език“, който излезе много по-късно в 5 тома и с 67 358 заглавни думи. Този огромен книжовен труд биваше залавян много пъти и прекъсван поради няколко големи промени в живота на Найден Герова, но с тези няколко прекъсвания той продължи през целия му живот.

Най-голямо прекъсване на този книжовен труд имаше, когато царското правителство в Русия удостои Найден Герова с титлата руски вицеконсул в Пловдив. Добросъвестно и с убеждение, че служи на най-добрата, избрана от него страна, той служи тази служба две десетилетия.

В края на месец май 1869 година той бе отдавнашен руски вицеконсул в Пловдив, навикнал на тази почетна служба, покрай която имаше възможност да следва и своя живот на книжовник. „Речник на българския език“ имаше набрани 35 000 думи. Нему вървеше добре. Той изглеждаше доволен от своя труд, уважаван в града, познат и оценен от своята родина. Наистина неговата родина не бе свободна, тя съществуваше само като една малка част от великата Турска империя, но това не му бе дало досега повод да откаже, че е българин, или да не положи всички усилия да внесе своя труд на книжовник и просветител и всичко друго, за което съвестта му позволяваше, в полза на българския народ и бащин език. Той се ръководеше от максимата, че личностите са, които правят народа. Турците му доказваха с държанието си колко е права неговата максима, като го уважаваха, не го смятаха за рая, а макар и българин, отнасяха се към него като с достоен представител на великия руски народ.

Вярно е, че малцина българи се радваха на такова благоволение у турците, вярно е, че всичко останало за тях беше една безправна рая, но той не забравяше никога, че българският народ е в робство и какво да се прави — съдбата на роба е тежка! Помагаше му с каквито сили му стигаха — а неговите сили се заключаваха главно да му дава просвещение, защото той вярваше твърдо, че робът, т.е. простият народ няма ум, но може да получи една част, една искра просветление от своите по-добри синове, които бяха добили възможност да се изучат в чужбина.

За освобождението на своето отечество той често бе мислил, но освобождение за българския народ можеше да дойде само от север, ако великата майка Русия вдигне своите силни полкове и ги изправи на Дунава. Всичко друго е празна работа, леене на българска кръв, която го караше да изтръпва от ужас, защото той мразеше да слуша и да се замисля върху неща и събития, които раздрусват обикновения добър човешки живот, изхвърлят го от научния кабинет в уличната кал и там го валят в локви кръв. Това той мразеше и не допущаше да се случи с него.

Ето защо през тези няколко последни пролетни дни Найден Геров бе изпаднал в особено лошо настроение. Той не излизаше от кабинета си не защото работеше върху третия том на своя речник, а защото често пъти хвърляше поглед върху едни дребно и нечетливо изписани листчета на своята маса, в които му се донасяше от няколко места из България, като на руски консул, че Дякона се явявал тук и там да бунтува народа, като навсякъде предлагал Прокламация, написана на български и турски език, издадена от някакво Привременно българско правителство в Балкана. Последното известие от два дена гласеше, че Дякона се отправил от Чирпан по пътя за Пловдив и вероятно вече е в града.

Найден Геров и този ден седеше затворен в своя кабинет, намръщил вежди, разядосан, че тези тревоги му пречеха да работи над речника. Каква дързост, да тръгнеш да бунтуваш народа, и то от името на едно измислено Привременно правителство. Такава дързост проявиха не с прокламация, а с оръжие в ръка Хаджи Димитър и Караджата.

Подир страшната бузлуджанска касапница едва се поуспокои душата му, ето ти друго — Дякона!…

Тъкмо успя да убеди турците, че българският народ никога няма да има втора Бузлуджа — ето ти нова тревога — Дякона!

— Какви хора!… — казваше той, като мислеше за Хаджи Димитър, Караджата и за такива като Дякона. В този му възглас звучеше учудване.

Вярно, че историята на народите покрай разума, на който ни учи, ни поднася и странни парадокси. Например, защо историята припозна заслугите на трибуните Гракхи, а остави в сянката си Сципион Емилияна, който завоюва Картаген и Нуманция, беше мъдър и умен, управляваше по разум и трябваше да падне убит, когато Кай и Тиберий подбуждаха тълпите, като искаха за тях права и закони?

Защо историята покрива с лаври челото на Спартака, когато Гракхите само припозна за достойни трибуни? Кой е бил повече полезен: Спартак или Гракхите? Кой е бил повече полезен: Аристоник или Гракхите? Антиох и Клеон или Гракхите? Спартак ли, който вдигна народа, или Демостен, който го учеше? Аристотел ли, който е учил Александра да обикне Елада дотам, че да се нарече син на елините, или Демостен, който го е подбуждал с невъздържани речи да я намрази?

Кого да предпочетем: Некер, Мирабо или Марат?

Защо народът си шушне от ухо на ухо и въздиша: „Ах, Велчо Джамджията и твоята славна Завера! Ах, ти, капитане Мамарчов!“… когато си има Петър Берон и Неофит Рилски?

Как може Филип Тотю да събере тридесет младежи, които да хвърли с ножове в ръка срещу Турската империя, додето ги изколят. Как народът пуска Панайот Хитов да влиза в Балкана. Кои са тези, както се узна после, руски офицери българчета, които тръгнаха с Караджата и Хаджи Димитър да свалят Османската империя и затуй паднаха в бой до последния човек на Бузлуджа?

Коя е тази сила, която внушава стихиен ентусиазъм у хората в такова време, лишава ги от здрав разум и която впоследствие ги кара да славят неразумното и да го сочат за пример? Дали смелостта? Личният пример на геройство? Дали тази смелост, показана пред очите ни, която повдига човешкото ни достойнство, кара ни да се чувстваме по-горе от животните, човеци… господари на земята?…

Но по-малко достойно ли е в такова време на всеобща екзалтация да се възпреш, да размислиш и да вземеш едно правилно решение?

Като следваше реда на тези мисли, Найден Геров неминуемо се връщаше до своята изходна точка — водаческата роля на българските интелигенти, които трябваше да разсъдят, да решат и да внушат най-правилното разрешение на въпроса на неучения прост народ.

А правилното разрешение според него се криеше в още малко търпение към Русия. Консулствата гъмжат, дипломати сноват из Европа в постоянно напрежение. Но кой може да предскаже часа, когато един вулкан ще изригне? Русия е колос… вулкан!…

Как можеше през туй време някой да тръгне сам да учи народа как да се освободи? Такава смелост може би се дължеше на това, че такива хора нямаше какво да губят…

Той не помислюваше, че такива хора губят живот и че животът е еднакво ценен, а смъртта еднакво страшна както за този, който има, тъй и за онзи, който няма.

Тогава той не можеше да допусне, че петнадесет години по-късно в свободна България един класик на българската проза, като описва делата на такивато хора, ще се провикне в отговор на неговите мисли:

„Аз пиша за ония презрени същества, които със своята простота направиха да прогърми името българин по четирите страни на света!“