Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

II
Неспокойни убежища

1. Първата тухла

За да се запознаем по-добре с този манастир под вечния сняг на Балкана, който отвори вратите си и скри в своите тайни килии един царски враг, не ще да е безинтересно за нас да хвърлим един бегъл поглед върху неговото минало, какво право на съществувание имаше и каква полза носеше неговото съществувание, за да накара един преследван бунтовник да предприеме толкова рисковано пътуване по планината, за да го посети.

Годината 865 е била записана на първата тухла, която български владетел в расо е сложил на земята, за да изгради на Балкана едно странно общежитие.

Дотогава тази земя изглеждаше населена със свободни конници, които слизаха от конете си, за да се изправят под големите дъбове, когато имаха нужда да се молят за победа. Това бяха първите българи на Балкана, който тогава се наричаше Хемус, и за които летописецът Теофан пише: «Поради многото наши грехове Господ ни изпрати този бич на человечеството…»

Касиодор ги описва като най-ужасното племе на света: «Те вярват, че убитият враг на онзи свят ще стане техен роб, затуй във време на война нямат никакво състрадание.»

Тези сурови воини говореха под големите дъбове със своя Бог и се разбираха с него, защото той им пращаше победа след победа. А старите византийски летописи разправят за военачалника Теодориха, който служел на императора Зенона при изключително опасни обстоятелства: «… но заради опасностите, към които го влечеше неговото буйно сърце, той отиде от славолюбие срещу българите, на които името само правеше императора да трепери в палата си.»

Тези страшни в боя езичници живееха под сянката на свещените дъбове строго патриархален живот. Най-старият направляваше живота на целия род. Във време на война той пращаше своите млади мъже за войници на княза.

Когато мъжете тръгваха на бой, с тях тръгваха и жените им. В летописа на Муслим ал Гарми се казва, че когато «българите се готвят да се бият, строят се в редове: те поставят стрелците напред, а след тях жените и децата си».

На бойното поле се намираха женски седла наред с тия на мъжете. Известието за война тъй ги радваше, че ако във време на богослужение ги призовяха на бой, те прекъсваха своята възхвала на божеството, яхваха конете си и политаха към врага.

През годината 865, която споменахме, техният вожд Борис прие Христовата вяра от византийския двор, но този народ от войници, които се молеха под старите дъбове, отказа да приеме новата му вяра. Той не можеше да застане на колене под сянката на кръста, след като бе говорил с оръжие на гърба и прав със своя бог под сянката на столетния дъб. Христовият кръст за него бе тръстикова сянка.

Когато старите дъбове бидоха заменени с византийските великолепно украсени храмове, а мъдрите старейшини, които пред всички очи разговаряха под дъба с боговете, бидоха сменени от натруфени с най-чудновати украшения и златни корони на главите свещеници, когато по византийски вкус княз и боляри облякоха пищни облекла, обшити със злато и скъпоценни камъни, и влязоха в блескавите храмове, старите войници се почувстваха твърде неудобно покрай тях в коравите си дрехи. Те се видяха изоставени от своите богове и пренебрегнати от своите началници.

Те не биваше вече да се гордеят, че са храбри и бич за враговете. Те не биваше да бъдат страшни, нито пък се чувстваха повече равни един на друг като някога. Нямаха една цел, към която да се стремят, и едни съкровища, за които да се бият. Новата вяра не им позволяваше да получат някаква титла, ако убият един неприятел. Новият бог им заповядваше: «Не убивай!» За туй, за което старата вяра ги награждаваше, новата ги наказваше: «Който вади нож, от нож умира!»

— Ти ни даваш лош закон! — викнаха българите срещу своя княз.

Болярите, които се присъединиха към народния глас, бидоха посечени с меч по заповед на княза. Кръв се проля в името на новия бог. Брат обля със своята гореща кръв брата си. Но българите не можеха и пак не можеха да харесат Христа, а повече от него не харесваха византийския начин на живот, който кръстницата наложи на новопокръстените.

В такова бурно време Борис сложи първата тухла на земята, да изгради тихо пристанище за себе си и за ония, които искаха да се предадат на молитви и книжовен труд. Това пристанище обаче трябваше да бъде едно чудновато общежитие, прилично на Ноев ковчег, блъскан от вълните на потопа, тръстикова колиба в степ, застрашена от пясъчни бури.

Когато остарелият Борис затвори зад себе си вратата на това общежитие и се предаде на молитва и размисъл, неговият наследник Владимир върна в своя дворец старите богове, съсече върху жертвеника бял кон и като повдигна пред лицето на великия бог на небето Тангра повилнелия от радост народ, поведе го срещу омразната на славните му деди българска кръстница Византия.

Остарелият Борис научи за гибелта на своето дело в покоите на манастира, който бе нарекъл «Патлейна». Той веднага напусна съзерцателна тишина и молитви, защото бурята се беше разразила вече около него. Изневиделица се яви в своя стар дворец пред своя син, заповяда да го свържат и да го хвърлят в тъмница. — Остани да живееш, но сляп в тъмница! — извика Борис. — Тъй както беше сляп за моята светлина!

Същия час той възкачи на трона третия си син Симеон, монах като него в манастира «Патлейна», духовен син на византийската култура, възпитаник на великата Магнаурска школа в Цариград.

Обаче и този ден не бе отпразнувано окончателното тържество на новата вяра, защото над цялата страна продължи да се чува въпросът на Борис до папата, който в реда на тези прочути Борисови въпроси до главата на западната християнска църква носи поредния номер осемнадесети:

«Какво да правя с онези, които не престават да принасят жертви и да се кланят на идоли?»

Един век по-късно Йоан Екзарх свидетелства за непокръстени в българската държава през X век и за съществуванието на капища между неговите сънародници.

Иван Рилски също през X век напътва учениците си как да отклоняват сънародниците си от езически обичаи, а Презвитер Козма от тази епоха осъжда своите съвременници, че на веселби пеели бесовски песни и вярвали във всяко сатанинско учение.

За да сложи край на това бурно колебание на духовете, Симеон издаде указ, с който обяви езичеството за непозволена религия в своята държава.

Огънят върху жертвениците угасна. Вятърът разнесе по гори и полета жертвената пепел и капищата опустяха.