Яна Язова
Левски (132)

6. Път, от който няма връщане

На другия ден оглупели от страх жени и деца от ранна утрин се заблъскаха около конака да видят „новите разбойници“, които заптии бяха заловили в съседното село Доймушларе. Утрепани от път, пребити от бой, с окървавени глави и дрехи, с изпочупени кости, мъчениците пристъпваха бавно в една обща верига, като се олюляваха към вратата на конака.

На конашкия праг като истински повелител стоеше Курт Осман и очакваше да изгледа жертвите една по една, мълчаливо, с поглед свиреп, преситен от гяурска кръв. Зад него стоеше писарят на конака — българин. Когато и последният от веригата влезе в двора на конака, писарят се обади зад Курт Осман и каза кратко:

— Няма го!

Това значеше, че Стоян Илийка не е между заловените.

Курт Осман се преви надве и влезе в долната врата на конака. Тозчас започна разпитът. Мисълта му продължаваше да гони по села и планини Стоян Илийка, за когото всички заловени казваха, че е бил най-добрият измежду приятелите на разбойника Добри.

Няколко пъти претърси той неговия дом, но не намери каквото и да е, което да уличи Стоян Илийка в престъплението на моста Шейтанджик. Въпреки туй мисълта, че Стоян Илийка бяга именно от него, не излизаше от главата му. Единствената жена в неговия дом по всичко се виждаше, че не знае нищо за работите на мъжа си, и от мъка, че той бе изчезнал, тя не можеше да проговори. Тази жена бе още млада и хубава, косата й бе жълта като царевица и Курт Осман можеше да я отведе като робиня в своя дом на моста Шейтанджик, ако можеш да търпи гяурка и ако омразата му към неверниците не бе толкова силна, че и най-голямата хубавица измежду тях можеше да убие всяко мъжко чувство у него. Очите на жената в дома на Стоян Илийка, с жълтата коса, бяха подути и залепнали от постоянен плач, защото жената по всичко се виждаше, че обича много своя мъж разбойник и не можеше да се помири с неговата загуба. За Добри тя не знаеше да каже много нещо, освен това, че го е мразила толкова, колкото нейният мъж го е обичал, но не посмяла да го прогони от къщи, защото Добри бил страшен и опасен човек. Обаче тя никога не била чувала от Стоян Илийка, че Добри е разбойник.

Курт Осман отначало реши да прогони жената с бича си и да запали от четирите кьошета къщата на Стоян Илийка, но после промени решението си. Тази окаяна гяурска жена с жълта като царевица коса трябваше да остане и занапред да живее в неговия дом. Когато и да е, един ден той щеше да се яви, да я потърси.

Заловените разбойници от Доймушларе не познаваха Стоян Илийка и никой не бе чувал нещо за него, нито за село Горно Сахране или за моста Шейтанджик на река Тунджа. Техните разкъсани меса и счупени кости бяха за други дребни золумлуци на Добри, кражби на пари, агнешки кожи и дребен добитък, които никак не интересуваха Курт Осман.

На следния ден той изведе доймушларците пред вратата на конака, а още Васил Гайдаджията и Иван Фундата от Калофер и заповяда на заптиите да ги навържат в един общ дълъг синджир.

Децата и жените, които се навъртаха да зяпат и слухтят за новини около конака, се втурнаха от врата на врата да предизвестят близки и познати, че откарват заловените за Пловдив, да ги съдят. Който може да ги зърне сега, Бог знае само дали не ще направи това за последен път. Малцина бяха тия, които се завръщаха от такова пътуване.

Скоро около конака се насъбра много народ, повечето жени и деца. Мъжете не смееха да се мяркат твърде близо около заптиите, за да не покажат, че тия, които отвеждат на осъждане, са техни близки…

Първа измежду всички се блъскаше в редицата на завързаните баба Стояница Деличова, която напусто диреше да зърне своя Никола. Иван Фундата мълчеше, но Васил Гайдаджията я изгледа с мрачен поглед, поглед на умирающ, който, губейки себе си, не щадеше повече никого.

— Болен е — отговори й сухо той. — Почакай, ще го изведат ей сега, за да го закарат с тази кола.

Баба Стояница се обля в сълзи, но веднага трябваше да отскочи настрана, за да даде път на проста каруца, карана от един кон, която нагази в самата тълпа на изпращачите. Тя щеше да отнесе едничкото нейно благо, за което се бе трудила на драго сърце от тъмно до тъмно през целия си живот. Едничкият, който винаги бе намирал за нея по някоя добра дума и светла усмивка, заради които тя можеше да каже, че е имала понякога и добри часове на земята.

На дъното на колата подскачаше купчина слама. Тя надникна да види това ли щеше да бъде леглото на нейния Никола из дългия път? И ако наистина е толкова болен, че не може да върви с другите, ще може ли той да издържи лошия път върху това легло?

Тя бързо свали черния си старешки шал и се опита да го постеле върху сламата, но заптието, което водеше колата, я ритна и тя бързо отскочи назад.

В това време от конашката врата заптиите изведоха Никола, окован във вериги, и какъвто й беше слабичък и пожълтял, сега изглеждаше съвсем изпосталял, само кожа и кости.

Той видя майка си, когато заптието го качваше в колата. Тя му подаваше с разтрепераната си ръка едно възелче, в което бе завързала последните си грошове.

— Никола! — викаше само тя, като се опитваше да се смее. — Никола, мило чедо!…

Сладка детска усмивка озари съсипаното лице на Делича. Той се усмихна също тъй храбро като нея, смръкна с нос и дяволито й намигна с око, при което се опита по навик да се почеше по тила, но оковите на ръцете му издрънчаха.

— Виждаш ли, майко, какво весело изпращане? — подвикна той, като протегна своите сухи ръце заедно с тежките вериги да поеме възела с майчините си грошове и за последен път да стисне майчината си ръка, но заптието, което го качваше в колата, я удари с приклада на пушката и я простря на земята.

— Един ден, когато стана султан, ще заповядам жив да те одерат! — отчаяно му извика Делича. Заптието го погледна с втрещен поглед, но го остави на мира, защото помисли, че не е разбрал добре.

В това време, възседнал черен и лъскав кон, Курт Осман излезе гордо от вратата на конака и се развъртя сред навалицата върху задните му крака. Всички изпращачи писнаха и се разбягаха настрани, защото видяха, че Курт Осман търси кого да сгази на заминаване под големите копита на коня. Само баба Стояница не се уплаши от него. Тя веднага се вдигна с претрошения си гръбнак от земята и се хвърли на колене пред краката на разиграния кон.

— Милост, Куртчу Осман! — извика тя. — Смили се над момчето ми! То е болно! Остави го тука! То нищо лошо не е направило! Моето момче е много добро!…

— Майко, не се моли заради мене! — извика от колата Делича.

С изваден широк ятаган, изправил дългата си снага върху гърба на коня, Курт Осман проточи от стремето едната си голяма нога, ритна я в прахоляка и отмина начело на колоната.

Бабичката остана да лежи на пътя, когато синджирите задрънкаха и простата каруца биде потеглена от единствения кон по неравния калдъръм на пътя, за да отнесе в града нейния Никола. Тогава две големи ръце се наведоха над нея и я повдигнаха леко от земята, сякаш баба Стояница Деличова бе един изсъхнал есенен лист. Тя се възвърна към живот, отвори замаяните си очи, видя госпожа Евпраксия. Срам заля с червенина набръчканото й лице.

— О, милостива госпожо! — избъбра тя, като се помъчи да се изправи на краката си. — Трябва да съм паднала!… Благодаря ти!

— Майко, да си вървим у дома! — каза госпожа Евпраксия.

Баба Стояница се задържа на нозете си, ослуша се в дрънкането на железата, което се отдалечаваше, и се прекръсти.

— Отведоха нашия син, госпожо! — каза горко тя.

— Да си вървим! — повтори игумения Евпраксия.

За бабичката бе голяма гордост да върви по пътя с игуменията на Горния метох и други път тя щеше да запомни този ден като особен празник, но сега сърцето й бе жестоко съкрушено…

— Как ще живея вече без него? — прошепна окаяно тя. — Как ще изгледам без негова помощ двете му братчета и сестра му, като съм вече толкова немощна и стара!…

— Аз ще се грижа за твоите деца! — каза госпожа Евпраксия.

Старата повдигна благодарен поглед към нея. В този миг тя не помисли да протестира срещу нейните грижи, същите, каквито бе полагала и за нейния мил Никола. Тя не каза, че госпожа Евпраксия е възпитавала и изучила Никола да стане бунтовник. Тя не можеше да помисли, че веригите върху нозете и ръцете на Никола, с които той замина по неизвестен път, са били изковани в детските му години от госпожа Евпраксия и че ако тя изпрати в Горния метох и останалите си деца, госпожа Евпраксия ще направи от тях бунтовници като брат им Никола.