Яна Язова
Левски (26)

13. Първи лъч на метеора

— Сега чуй третата задача!… Трябва да положиш всички усилия и укротиш един млад, пламенен революционер, докато се върна и го поема за светото дело. Чувам, че този младеж излага тука живота си по кафенета, кръчми, улици и мегдани, когато ние се нуждаем повече отвсякога от такива пламенни и смели родолюбци като него. Този младеж е Христо Ботев!… Както чувам, той иде в манастира.

— Да, иде при мен. Той е един самотен момък в Калофер.

— Казвали са ми, че той мрази поповете.

— Да, това съм чула от неговата уста.

— Но теб, една монахиня, търпи.

— Да, търпи ме — каза Серафима. — С Христо Ботев се запознахме един подиробед в училищната библиотека, т.е. той влезе с рошава коса и блъсна един стол до масата срещу мене. След като ме разгледа добре, младият Ботев започна да разглежда картините, които са наредени в прилични рамки по стените.

— Знаете ли, сестро — ме запита той, — кой е рисувал такива картини?

— Чула съм, че са от прочутия художник Николай Павлович — му отговорих аз. Тогава той ме запита какво изобразяват и аз трябваше да му обясня: — Мисля, че онази срещу вас представлява Аспарух, който отива с дружината си към Дунава. Тази над главата ви — хан Крум победил императора Никифора и войниците му поднасят неговата отсечена глава. До нея в елипсовидната рамка е нощното видение на Симеоновия син цар Петър, а отдясно Райна княгиня пред цар Светослав. Както виждате, тя е припаднала на гърдите на брата си. Картината до нея изобразява Райна княгиня в разговор е магесницата баба Тула. На срещната стена вярвам, че познавате портретите на султан Абдул Меджид, този, който е на кон, с перо на феса, и сегашния султан Абдул Азис.

Той се обърна към тях и плю. После поиска извинение, задето е плюл в мое присъствие.

— Това аз не биваше да направя — каза той, — но като видя султанска мутра, тъй се потърсвам, че не мога да не се изплюя. А вие какво мислите?

— Точка X от Декларация за правата на човека и гражданина гласи: „Никой не може да бъде безпокоен за неговите мнения“ — отвърнах му аз. Тогава той скочи и с цял глас извика:

— Да живее 1789!… Да живее Великата френска революция!… Да живее свободата!… Долу робството и тиранията!…

И понеже аз го гледах със зяпнала уста, като съм имала вероятно вид, че се готвя да скоча и да изляза, той ме погледна със съжаление и каза:

— Не се бойте! Зад тези стени в учителската стая има само един човек, който попълва дневници. И това е баща ми!

Когато го запитах кой е неговият уважаем баща, той ми отговори, че баща му не само не бил „уважаем“, но много нещастен заради един луд син като него. И че този нещастен баща бил Ботьо Петков.

— А вие — обърна се той към мене — сте сестра Серафима, нали?

Аз се учудих, че съм му известна, на което той отговори с усмивка:

— Колкото и да не съм бил прилежен ученик по естествена история, все още мога да различавам белия лебед от черните кукумявки на Горния метох!

— И ти си го пуснала да влезе в метоха, след като ме е нарекъл „черна кукумявка“? — викна Евпраксия.

— Госпожо, в името на справедливостта трябва да забележа, че „черни кукумявки“ той нарече всички сестри в метоха, а подир това специално за вас изказа своето мнение, което ми даде да разбера, че той високо ви цени.

— Въпреки че това не е голяма чест за мене, кажи да го видим!

— Когато той ме видя, че аз се усмихнах и никак не изглеждах оскърбена от неговото сравнение, той ми каза:

— Личи си, че сте възпитаница на игумения Евпраксия. Само тя е способна да се засмее така на моите думи.

— Аз ви уверявам, че под дългата си коса той носи един силен ум, един пламенен дух… При това той е един много добър поет, госпожо!

— И аз чух, че пописвал стихове. Дори учител Фингов ми каза, че миналия месец Петко Славейков напечатал в Цариград в своя вестник „Гайда“ някакво стихотворение от него, което не било лошо — съгласи се Евпраксия.

— Какво стихотворение? — намеси се Дякона. В неговия бележник се намираха много стихове от млади български поети.

— „Майце си“ — отговори Серафима. — Досега на български език не е излизало такова стихотворение.

— Хайде де! — учуди се той.

— Аз казах това и нему — потвърди Серафима — и видях как този буен младеж се просълзи. Това стихотворение показва ранна поетична зрялост. Ако той продължава да пише стихове, Христо Ботев един ден ще се нарече най-добрият поет на свободна България.

— Амин! — каза Дякона.

— Въпреки че не вярвам, дай Боже! — направи един голям кръст игуменията.

— Вземи от него това стихотворение и ми го прати, сестро Серафима! — обърна се Васил Левски.

— За да не ти го пращам, да ти го кажа още сега — отвърна Серафима. — Толкова пъти съм го карала да ми го чете, че го научих наизуст:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

 

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

 

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

— Добър стихотворец! — каза Дякона. — Колко майсторски е насновал здрава основа: „Ти ли си ме, майко, три години клела, бащино ли съм пропил имане, тебе ли съм покрил с дълбоки рани…“, за да изтъче на нея думи като тия, че младостта му съхне и вехне люто язвена. Въпросите му са много добри. Само големи причини могат да доведат до голямо последствие. Госпожо, ти повярва ли, че младият Ботев е поет?

— Без да искам, повярвах — призна Евпраксия. — Като го гледам, никога не би ми дошло наум да подозра, че той тлее и че слана е попарила неговата младост.

— Това е поради добрата основа, която е дал на своето стихотворение, госпожо. Младият Ботев е добър стихотворец! Този младеж трябва да се поеме в ръце! Неговото място досега трябваше да бъде на училищната скамейка! Вижда се, че е имал ум и дарби за това. Трябва да учи. Щастие и слава се добиват след дълго изпитание и учение. Те не се носят като мухи от вятъра.

Слушай, Серафимо, ние седим и гледаме учудено като тримата влъхви светлината на Витлеемската звезда. Явно е, че Христо Ботев изгрява като звезда и от нас зависи той да се превърне в звездата на българския Витлеем. Ако не го подпомогнем, той ще мине като метеор по нашето небе и това стихотворение, което ни каза, ще остане за нас като първи лъч на метеора.

Серафима нищо не му отговори и дълго време мълча, като мислеше може би за същото.

— Как ще го подпомогнем? — запита най-сетне тя.

— Засега, като го убедим да се върне към учението — каза Дякона. — Без учение няма поезия, няма победа, няма свободен живот. През това време ние навред ще орем българска земя и ще сеем семето на бъдещата жетва. Дотогава той ще свърши науките си и ще се яви най-добрият жетвар на жетвата.

— Ще се опитам да го убедя да се върне към учението — съгласи се Серафима, — обаче той ми е казал, че много се бои от това. „Боя се — казва, — че баща ми готви нещо зад гърба ми с руските си приятели, отново да ме прати на учение. Денем и нощем мисли как да се спаси от мене и да ме махне от очите си!“

— Не е вярно, че гледа да го махне — намеси се Евпраксия, — но неговият баща денем и нощем се страхува, че турците ще го обесят на крушата сред пазара. Затуй гледа да го изпрати. Мъчно му е още и за това, той, учен мъж, да гледа първородния си син да скита из калоферските улици и да псува султана.

— Утре ще поговоря с него — каза Серафима.

Тримата едва различаваха лицата си в настъпилата тъмнина.