Яна Язова
Левски (119)

1. Един неприятен гостенин е понякога добре приет символ

На пътя за Севлиево в едноетажна, затулена от дървета къща, залепнала за един баир, Марин Поплуканов събра своите другари и „посветени“ в новото освободително дело. Те чакаха Дякона, който трябваше да завърши тази вечер своята голяма обиколка из страната с град Ловеч. Къщата бе на женената му сестра Величка Хашнова, една от няколкото „посветени“ жени в Ловеч. Марин не избра за тази среща къщата на сестра си само за това, че Величка бе мълчалива и храбра жена, както и пламенна родолюбка като него, а затуй че тя се намираше накрай града, на самия път за Севлиево, откъдето очакваха да дойде Дякона. Той му проводи по брата си известие, което го намери в град Севлиево, че ще го чакат в тази къща, като приложи и нейното подробно описание. Сам той тръгна из града и от човек на човек събра всичките си другари в дома на Величка Хашнова.

Тук седеше вече и поп Кръстю, който бе завършил обикновената вечерна служба в църквата „Св. Богородица“.

Всички очакваха с нетърпение да чуят от устата на Дякона впечатленията, които носеше от своята първа обиколка из страната. Какво мислят другаде, как са посрещнали освободителната идея, дали са приели новото дело? Тези въпроси занимаваха умовете на всички мъже, събрани в дома на Величка Хашнова на севлиевския път.

Ще процъфти ли светлото дело, или е изсъхнало на корен? — това искаха да знаят те.

Силно почукване накара няколко нетърпеливи да подскокнат и надзърнат през тайното прозорче, през което предвидливият стопанин на дома наблюдаваше пътната врата. Пръв се залепи за прозорчето Николчо Бакърджията, който изгаряше от нетърпение да види Дякона. Другарите му отдавна бяха забелязали, че чувството, което Дякона бе възбудил в сърцето му, прилича на любов, и му казваха, че прилича на моминска любов. Затуй му отстъпиха с усмивка първото място до прозореца. Но Николчо бързо се извърна.

— Един непознат! — каза с досада той.

Величка стана.

— Изпрати го веднага да си върви! — извика подир нея брат й Марин.

Величка отиде до пътната врата и я отвори, колкото да погледне през нея. За нейно голямо учудване на вратата стоеше един, когото тя никога не бе очаквала да види по това време в града — Лазар Въглищаря!

Този ден не беше „черният петък“ на Лазаря, а освен това Лазар се явяваше на своята петъчна обиколка само сутрин. Никой не го бе виждал в града по това време. При това до него се мъдреше сивото магаре, натоварено с черни чували.

Сърцето на Величка се уплаши от мрачния този пустинник, който стоеше пред нейната врата и я гледаше в полумрака. Колкото и да бе храбра, тя си бе жена и не можеше да не вярва на страшните приказки, които се разправяха за буренясалия двор на този човек и неговата запустяла въглищарска хижа.

— Какво искаш? — запита го тя.

— Пусни ме да вляза! — отвърна й с глух глас Лазар.

Сърцето й още по-силно заби.

— Какво ще дириш у дома?

Лазар побутна вратата и тя неволно отстъпи. Той влезе в двора.

— Какво влизаш неканен в чужда къща? — извика Величка.

Лазар я погледна мрачно, сякаш искаше да й каже с очи, че няма какво да очаква от нея такава покана, и влезе у дома й, съпроводен от нейните викове. Брат й Марин веднага се яви насреща му и се опита да му прегради пътя, но Лазар отстрани и него и влезе при събраните мъже. След като ги изгледа до един, той се помъчи да изобрази нещо като усмивка върху мрачното си лице и едва когато зърна поп Кръстю, кимна с глава и рече:

— Мир на всички!

Мъжете в стаята го изгледаха с широко разтворени втрещени очи, сякаш Лазар не бе човек, а призракът, за който говореха, излязъл от въглищарската хижа и тръгнал привечер из града. Той почака техния отговор и тъй като не получи нищо освен едно плахо мълчание, което се дължеше на изненада, притегли един стол от наредените около стената и седна.

— Какво дириш тук? — запита го гневно Марин Поплуканов, който бе уредил туй събрание и смяташе себе си отговорен за честта и живота на своите другари.

— Каквото дириш и ти — глухо отговори Лазар.

— Ако ти знаеш къде си влязъл, сигурно ти е известно, че аз се намирам в дома на сестра си Величка, а както аз, тъй и всички присъстващи в стаята сме поканени от нея на семейно угощение.

— На което ще присъствам и аз — невъзмутимо отговори Лазар.

— Ти за поканен ли се смяташ?

— Поканен съм.

— От кого?

— От Дякона.

Всички очи в стаята трепнаха като уловени, едни, защото смятаха, че поп Кръстю за първи път чува това име, други, защото никога не бяха помислювали, че Лазар Въглищаря може да има нещо общо с техния Апостол. Поп Кръстю обаче продължаваше да гледа студено и невъзмутимо пред себе си. Никой не можеше да отгадае по какъв път се движеха неговите мисли.

Той не запита кой е Дякона, нито изрази учудване, че Лазар е поканен от един нему непознат човек.

— А кой е този Дякон? — със смях запита Димитър Пъшков.

— Този, с когото ти говори в къщата на Иван Драсов — все така отговори Лазар.

Опасността се показа всеобща и голяма. Никой нямаше повече време да обмисля знаеше ли поп Кръстю кой е Дякона, или не.

— Ти шпионираш ли ни, или какво? — скочи като ужилен Иван Драсов.

— Отговарям, защото ме питате — разядоса се Лазар, сякаш те бяха досадни конски мухи, които непрестанно го хапеха и не го оставяха на мира. — Ако не ми задавате излишни въпроси, и аз предпочитам да мълча.

— Ти сам виждаш, че ние не можем да те оставим току-така между нас — изправи се пред него Марин Поплуканов. — Щом ти казваш, че си поканен да дойдеш тук от Дякона, къде и кога те покани той да дойдеш тук?

— Аз не съм казал, че той ме покани да дойда тук. Но той ме покани да го намеря час по-скоро и където и да е.

— А ти откъде знаеш, че той сега ще дойде тук?

— От тия, които ми казаха, че ще го срещна преди една неделя в село Михалци. В селото нахлу силна потеря и аз имах време да се измъкна незабелязано, да пресрещна Дякона средпът към Горни турчета и да го предупредя за потерята. Тогава той ми каза да го намеря колкото се може по-скоро.

— А тези, които са ти казали, че Дякона ще бъде този ден в Михалци, откъде знаят, че тази вечер той ще дойде тук? — продължи да го разпитва Марин Поплуканов.

— Това е лесно да знаят хора и много по-прости от нас — с мрачна усмивка отговори Лазар. — Вие си седите затворени тук сред Ловеч и, виждам, никак не знаете какво голямо вълнение е повдигнал Дякона между българите в цялата страна. Аз съм виждал хора да пропътуват на коне или пешком от едната страна на Балкана до другата, за да го видят и поговорят с него. И знаете ли как го намират те, тъй като Дякона, човек, преследван навсякъде от турците, е в постоянно движение? Те питат по пътя си где когото добър българин срещнат: „Можеш ли ми каза къде се намира днес Дякона?“ И запитаният сочи накъде. Ако той е заминал вече оттам, упътват го по-нататък. И тъй, докато го стигнат. Но това става само между добрите българи.

Николчо Бакърджията, Димитър Пъшков, Марин Поплуканов, Никола Сирков, Христо Латинеца, Пано Агопа Бояджи Стоянов, всички скочиха и сега с радостни викове се нахвърляха върху него.

— Право ли казваш, че нашите братя тъй посрещат Дякона?

Само поп Кръстю го измери със своя мрачен и студен поглед.

Лазар не видя нищо от този мрачен поглед, с който поп Кръстю посрещна неговия отговор, и продължи:

— Народът започна да разправя, че Дякона е проводен от небето да го избави. С тази вяра и аз поисках да се приобщя към Дякона, затуй днес дойдох при вас да видя мога ли да служа при него.

— Тогава, братко, ти напразно ни изплаши! — викна Марин Поплуканов, щастлив като дете. Той взе голямата силна ръка на Лазаря в своите две ръце и силно я раздруса. — Щом си дошъл при нас за обща работа, добре дошъл!

— Ти ни донесе добри новини, които ние отдавна чакаме! — казаха другите.

— Щом е чул гласа на народа и е дошъл при нас, то нека ние го приемем като добър знак за народната воля! — викна Марин. — И нека, като го гледаме да седи между нас, мислим, че целият народ присъства на нашето събрание, слуша нашите думи и чака нашите дела! Да живее народът!…

Дружни възгласи посрещнаха приемането на Лазаря. Един поп Кръстю седеше със замислен поглед. Сянката на равнодушието, което можеше да се тълкува у такива хора като израз на достолепие, тежеше върху неговия поглед. Никой обаче не очакваше от поп Кръстю да скочи и да се развика като тия мъже, които бяха повечето младежи, а още и обикновени миряни. Но тъй като неговото мълчание можеше да се стори на другите като несъгласие или отказ да приеме Лазаря, той се обърна към него с поглед, който по нищо не издаваше, че някога и други път е бил отправян към него.

— Ще рече — каза спокойно той, — че за нас ти ще останеш народната душа!

Дружните викове, които посрещнаха неговите думи, бидоха прекъснати от едно внезапно и стремително отваряне на вратата.