Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

8. Един живот като една свещ

Когато баба Тонка видя в този студен мартенски подиробед да се отваря малката градинска вратичка и под черните и голи дървета да върви един млад мъж, който бе другар на нейния Никола, тя много му се зарадва и бързо излезе да го посрещне.

— Их, тоя ми ти Ангел Кънчев — каза с нескрито възхищение тя, като го гледаше и чакаше от прага на своята къщица, — какъв си е винаги пременен и хубав, да не му се нагледаш!…

Винаги я радваше тази негова склонност към просто, изящно облекло, изтънчените обноски на Ангела, неговият начин на говорене, неговото слово, спокойно, умно, убедително.

Въпреки че Ангел бе само другар на нейните седем пилета, тя го обичаше и считаше за свое орле, защото той живееше с децата й един живот, като че ли бе излитнал от нейното гнездо. Един жизнен път имаха те и една обща борба. Краят им бе един — светла свобода или бесилка!

Миналото лято Ангел се върна от чешкия град Табор и сам вали-паша го покани да го направи управител на образцовия чифлик край град Русе, наречен Номуне, но Ангел се отрече от тази голяма чест и веднага замина към Ловеч да дири Дякона. През декември месец миналата година той се върна в Русе като апостол, помощник на Дякона, повика четвъртия й син Никола и неговите приятели Тома Кърджиев, Ради Ангелов, Георги Икономов и още неколцина други и направи събрание тук, в нейната къща. Туй събрание трая цяла нощ, дръвниците горяха в печката, а додето младежите разпалено си говореха около огъня, четяха Уставопроекта на революционната организация, който биваше приеман точка по точка, и внасяха поправките, които смятаха, че ще бъдат за по-добро, баба Тонка обикаляше цяла нощ около къщи да пази не ги ли дебне някое чуждо ухо и око в тази мразовита дунавска нощ. Тя изглеждаше млада и пъргава, зарадвана като дете на голям празник.

И сега, подир четири месеца, когато гледаше Ангела да влиза отново в нейната къща, тя се радваше като дете, както се бе радвала през онази нощ, когато в нейната къща Ангел й донесе много здраве от Дякона и сложи основите на първия таен революционен комитет в град Русе.

— Дома ли си е Никола? — запита я Ангел, като й целуна ръка.

— Не, няма го Никола у дома — въздъхна баба Тонка. Добрият спомен, който появата на новия апостол събуди в душата й, литна и се помрачи при неговия въпрос.

— Къде мога да го намеря?

— В русчушкия затвор — отговори печално баба Тонка.

— В затвора ли? Защо? И откога?

— От трийсет дена, Ангеле. — Старицата го въведе вкъщи. — Убиха Стоян Пенев, словослагателя в букурещката печатница на Любен Каравелов. Заловиха в един ден наш Никола, Тома Кърджиев, Ради Иванов и Никола Табаков…

— Имат ли нещо общо те с това убийство?

— Тукашният комитет реши Стоян Пенев да се премахне, според както приказва Уставът, като шпионин. Той се похвалил на един наш приятел, че знае всекиго из Българско, който е печатил някоя дума във вестник „Свобода“ и е имал работа в Букурещ с Любен Каравелова. Всички можел, ако иска, да покачи на въжето. От друго място узнахме, че валията му дал 50 лири и го пращал в Сливен по „особена работа“. Нямаше време за губене, нито да се допитваме до вас, до Дякона и до тебе. Додето злото не е извършено, взе се решение Стоян Пенев да се премахне и теглиха според Устава… жребие! Падна се на Георги Икономов. Това стана на другата вечер във Влашката махала. Георги се рани в ръката, Никола и другите момчета го доведоха у дома и го превързаха. Аз опрах дрехите му, изсуших ги през нощта и сутринта ги изгладих. Георги веднага напусна града, но същия ден хванаха Никола и другите трима. Оттогава не съм го виждала, но узнах, че няма никакви доказателства срещу тях. А ти по каква работа ходиш, Ангеле?

— През януари съставях сам частни комитети в Разград и околията, а като касиер на комитета събирам навред данъка, който се установи за всеки член на организацията.

— Какъв данък? — запита със зяпнала уста баба Тонка. — Истински данък ли, какъвто се плаща на цар и на царщина?

— Разбира се, истински! Наложи се на всеки член на организацията десятък върху имота и състоянието му, който ще се плати на две вноски. Едната сега, щом му се поиска. А втората вноска ще се изпрати по редовния им делегат на общото събрание, което Дякона ще свика в скоро време вън от пределите на страната. Утре ще премина Дунава да отида в Букурещ и организирам това събрание. На него всички частни революционни комитети от цяло Българско ще изпратят свои представители. Надявам се ваш Никола да дойде като делегат на Русчушкия.

— Дано тъй да бъде, Ангеле! — каза баба Тонка, като го изпращаше. Тя постоя на високия път и му помаха с ръка.

На другия ден баба Тонка се щураше на тежките си стари нозе из Русенското пристанище, като се срещаше и блъскаше в българско население, дошло тази сутрин на пристанищната скеля да посрещне новоизбрания български екзарх Антим, който бе потеглил от Видин на специален параход. Тъй като този ден, 5 март, се случи събота, много евреи бяха дошли да се разходят на пристанището и да позяпат българския екзарх. Не липсваха и арменците от града, както и една тълпа забулени, но жадни да гледат и да се блъскат в хората кадъни.

В това време турското параходче „Сейре“, което всеки ден пренасяше пътници от Русе до Гюргево и от Гюргево за Русчук, се готвеше да потегли към румънския бряг. Няколко румънски офицери, облечени в лъскави униформи, си проправяха път през навалицата на скелята, като водеха своите весели, бъбриви, богато облечени дами, които бързаха да се качат на параходчето.

Баба Тонка се повдигна на пръсти да ги види, защото й беше драго, че тези хора от съседната страна са така свободни, весели и носят лъскави униформи, както един ден, надяваше се, ще носи и нейният най-малък син Георги, който засега беше юнкер в Одеското военно училище и се подготовляваше за офицер в свободната българска войска.

В това време между навалицата й се мярна тънката и стройна фигура на Ангел Кънчев, който бързаше да се присъедини към румънските офицери и заедно с тях да влезе в параходчето. Той подаде червеното си билетче на чиновника Али ефенди и се готвеше да се качи на моста, когато турчинът го спря и поиска да провери паспорта му. Въпреки неговия червен билет, който свидетелстваше, че пътникът е извадил и заверил паспорта си в съответното паспортно бюро, което се намираше на стотина крачки от мостчето, такава проверка бе нещо обикновено и не направи никому впечатление освен на баба Тонка. Тя настръхна като ударена орлица и впери отдалече очите си в Ангела, който напразно тършуваше из джобовете на палтото си и търсеше поискания паспорт. Тя забеляза още и това, че лицето му е побледняло, и сърцето й тревожно заигра в гърдите.

Али ефенди го хвана за рамото и го покани да отидат до паспортното бюро на скелята. Сигурно той искаше да провери кога пътникът е вадил паспорт, кой чиновник го е заверил и кой му е издал червения билет.

В този миг тя веднага разбра защо Ангел бе идвал вчера подиробед у тях и защо бе подирил тъй настоятелно Никола. Тя не го бе изпитала за причината на неговото посещение. Тръпки на ужас я побиха, защото тя и само тя можеше да му помогне. Ангел не знаеше, че тя ръководи тайната комитетска поща между Русчук и Гюргево, имаше си свои доверени каикчии румъни и можеше днес да го прехвърли на румънски бряг без паспорт и без някой да можеше да види това.

Тя не можеше да се съмнява, че той не е вадил паспорт и че билета му е издал Коста Стойков, писар в паспортната канцелария, който му бе съученик и другар.

Когато Ангел тръгна блед и разтреперан към паспортното бюро, подир него тръгна Али ефенди, придружен от двамата арнаути заптии. Баба Тонка видя арнаутите, които тръгнаха по даден знак от Али ефенди, обърна глава, та ги видя и Ангел Кънчев, и на двамата стана ясно, че той е открит на турците от някой предател.

Баба Тонка заблъска със здравите си лакти навалицата, която изпускаше из ръце тогова, който се бореше за нейното освобождение, а посрещаше оногова, който не можеше тука да й стори никакво друго добро, освен да се моли за спасението й на онзи свят.

Баба Тонка получи много ругатни за усърдната работа на здравите си лакти и много ритници от мъжете евреи, които не обръщаха внимание на нейната възраст и на дълбоките бръчки по нейното широко и набраздено лице. Те виждаха само това, че тя е една здрава и упорита бабичка с мъжки лакти и уста, затуй я ругаеха и блъскаха на свой ред, като вършеха това с голямо удоволствие.

В блъсканицата тя изпусна из очи Ангела, но изведнъж това, което кипеше и работеше с крака и лакти около нея, престана да кипи, нещо замръзна и се вцепени около нея. Това нещо без съмнение приличаше на ужас. Мъжете останаха изправени на пръсти, жените увиснаха на раменете им и устремиха очи към зданието на паспортното бюро. Изведнъж няколко гласа на различни езици ревнаха из цяло гърло:

— Хванете го! Дръжте го! Ще избяга!…

— Тутун![1] — раздираха гърлата си турците от всички места на скелята.

Баба Тонка видя Али ефенди и двамата арнаути заптии с голи саби в ръце. Те се впуснаха да заловят Ангела, който бягаше с всички сили обратно към скелята. Народът се раздели на две страни, за да го пропусне, но двама турски паши, които пиеха кафето си пред хотел „Гюлшен“, скочиха и заградиха пътя на беглеца. Матроси и слуги рипнаха на нозе и се нахвърлиха от другата му страна, а отзад с голи саби в ръце, запъхтени и озверени, се изстъпиха Али ефенди и двамата арнаути заптии.

Тогава се случи нещо още по-неочаквано и страшно.

Като се видя хванат от всички страни, вместо да се предаде, беглецът се обърна с разярено лице на всички страни срещу своите гонители, за един миг ги измери с очи и в ръката му лъсна револвер.

Оръжие у един рая!… Това бе нещо, което можеше да слиса и най-храбрия турчин. Първото заптие падна по гръб и като вдигна ръце, изтърва сабята си и молеше разярения рая за пощада. Вторият хукна към немската скеля, а храбрият Али ефенди, като диреше начин за спасение, нагази до колене във водите на Дунава.

Ангел Кънчев опита три или четири пъти оръжието си подир заптиите, но то само изцъка, без да последва никакъв гърмеж. Това окуражи пашите, които също така бяха побягнали от мястото, но не толкова надалеч, че да не могат да се върнат и заловят престъпника. От съседната улица се бяха притекли вече на помощ други заптии, които с пушки в ръце заеха позиция зад ближните дувари.

Баба Тонка ги видя. Видя ги веднага и Ангел Кънчев, ограден, хванат отвсякъде като звяр в клетка. Той пристъпи напред крачка-две, погледна с огнените си очи всичко наоколо и гласът му се чу над вцепенените глави:

Да живее България!…

Един жесток майчин писък раздра страшната тишина. Баба Тонка викаше: „Ангеле!…“

В това време Ангел налапа цевта на револвера. Чу се гърмеж, който разтърси цялата скеля. Двете му тънки ръце изтърваха оръжието и се заловиха за разбития череп. Деликатното негово тяло, изпълнено допреди миг с пламък и грация, се строполи мъртво и безжизнено в нозете на смаяната тълпа.

— Защо направи такова грозно нещо? — извика по едно време някакъв дрезгав и разтреперан глас.

— Като му гледаш каяфета, ще кажеш кой знай какъв банкерин е, а той бил чапкънин! — каза един от пашите, като гледаше учудено мъртвия.

Делвер паша, който заемаше висок пост в града, пристигна с голяма бързина на пристанището. Занемялата тълпа му отвори широк път. Той погледна мъртвия и се вцепени от изненада. Това бе същият, когото вали-паша гласеше за управител на Номуне чифлик. Той намери за уместно да не се издаде и запита на висок глас:

— Не познава ли някой тогова човека?

Много искаше да чуе от тяхната уста кой разбойник или комита се е крил зад хубавото лице на такъв учен мъж.

Всички знаеха, че убитият е Ангел Кънчев, но свиха рамене и безмълвно наведоха глава.

Бележки

[1] Хванете го!