Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

XXII
Строителят и неговите помощници

1. Краят на Меледин

Меледин седеше сам, както винаги през деня, в своята малка таванска стаичка на онази триетажна сива румънска къща в Галац, която имаше градина с големи дървета и под дърветата ледница, покрита със сухи тръстикови пръти.

Както винаги, той си седеше вкъщи приготвен за излизане, облечен с просто изящество, тъй като Меледин, ако и да имаше винаги само един костюм, правеше го от най-добра материя и го поръчваше у най-изкусни шивачи.

Неговите леки, тънки и бледни ръце си играеха с един лист на календара, който показваше 25 август 1872.

Той гледаше съсредоточено тази дата, отпечатана с червено и черно мастило върху календарния лист, додето мислите му се носеха надалеч, но не далече в бъдещето, а далеч и назад по пътищата на миналото. Неговото тънко, умно, аристократично лице бе загубило напоследък много от своя блясък и красота, която можеше да бъде само унаследена, като цвят, отхранван от стари родове, за да цъфне един ден в градината на тия, които се бяха издигали по лествицата на човешкия напредък.

Той излизаше само, за да се поразходи на чист въздух, и вършеше това по стар навик през нощта, защото не очакваше да срещне някой близък приятел из града, а лицата на румъните му бяха непознати и той избягваше да се заглежда в тях.

Меледин погледна календарния лист, който въртеше между пръстите си и който показваше, че и днешният ден 25 август 1872 година си отива, като е бил изживян напразно.

Внезапно той долови един ясен шум от няколко мъжки гласове, които оживено се разправяха на румънски език в партера пред вратата на хазаина. Гласовете на посетителите, колкото и да се стараеха да излизат тихо, бяга груби и настойчиви, а гласът на хазаина се смесваше с тях объркан и разтреперан.

Николай Филипович скочи. Инстинктът на преследвания човек веднага го подсети да бъде нащрек. Тези гласове се носеха застрашително нагоре към него. В следущия миг той схвана ясно, че те действително се качват с голяма бързина по стълбата към първия етаж, към втория!… Без съмнение те трябваше да дойдат до вратата на неговата таванска стая.

С ловкостта на човек, изучил добре едно изкуство, Меледин подскочи към вратата и тихо превъртя ключа два пъти в ключалката. На един скок, като призрак, той се намери при кожения куфар до стената и го вдигна в една ръка. Под масата бе скрил желязно сандъче, което тежеше не по-малко от куфара. Той го изтегли и ловко вдигна с другата си ръка. Личеше, че е привикнал да вдига и носи това тежко сандъче без особени мъчнотии.

В това време цялата къща закънтя от блъскане на врати, трополене по стълбите и разтревожени гласове, които питаха и търсеха обяснение. Зад неговата врата се наблъска много народ, който викаше и се караше на румънски език. Имаше и жени, и мъже. Това бяха наемателите на жилището. Повечето жени, защото мъжете по този час не се бяха върнали още от работа. Грубите гласове не се чуваха между тях, но тяхното присъствие веднага се установи от един силен юмрук, който заудря по вратата.

Меледин незабавно отвори таванския прозорец, през който можеше да се промъкне върху покрива на готварницата. Той стъпи на керемидите, като носеше в двете си ръце тежкия кожен куфар и желязното сандъче. Градината изглеждаше пуста. Той се промъкна към смачкания олук на готварницата и тихо скочи в тревата край зида.

В това време полицаите, които бяха разбили вратата на неговата стая, показаха глави през таванския прозорец и го видяха да бяга с куфар и сандъче в ръце през градината. За един миг той остави куфара на земята, в ръката му светна огън и той го хвърли към покрива на ледницата, който бе от сухи тръстикови пръти. Огънят пламна изведнъж и обхвана сухата тръстика върху целия покрив. За да го хванат, полицаите трябваше да минат край самия ледник. Дим и огнени езици заиграха върху цялата градина. Хазаинът румънин запищя и си заскуба косата, квартирантите изоставиха гонитбата на чужденеца и се върнаха бежешком вкъщи да донесат кофи с вода, защото вятърът носеше пламъците на подпалената тръстика към триетажното здание. Всеки се изпълни с грижи за своята подпалена черга. Николай Филипович можеше сега много лесно да избяга. Той разчиташе много на този презиран от него човешки инстинкт, който трепереше над собствеността като над свое най-висше благо. Той бе сбъркал само в едно, като бе допуснал, че и у полицаите може да се намери малко милост и грижа за имота на неговия окаян хазаин, който ревеше сред двора, загубен в дима, и скубеше косата си, като проклинаше всички чужденци на света и всички полицаи, които само усложняваха живота на хората, без да могат да предотвратят каквото и да било зло.

Тези полицаи обаче, които му се бяха видели от най-лошите, без да помислят нито за минутка да спрат и угасят огъня върху пламналия ледник, прекосиха пламъците и настигнаха Николая Филиповича при зида. Те се хвърлиха върху него, когато той бе спуснал вече от другата страна, в двора на съседите, желязното сандъче и се готвеше да се прехвърли при него заедно с тежкия кожен куфар в ръка.

Додето слагаха белезници на ръцете му, един полицай скочи в градината на съседите и донесе оттам желязното сандъче, което беше заключено.

Попитаха неговия собственик къде е ключът на сандъчето, той отговори спокойно, че го е загубил. Тогава те, без да се забавят, мушнаха острието на един нож в ключалката и железният капан отскочи настрана. Сандъчето се оказа пълно с инструменти за разбиване на търговски каси. Върху тях бяха сложени един чифт ръкавици и оръжия.

Тогава полицаите повдигнаха глави да погледнат заловения и по лицата им се изписа нескрито удивление. Какъв опасен аристократ бяха хванали те!… Неговото тънко и умно лице отново сияеше с блясък пред очите им. Той ги гледаше гордо и хладно, но хладно не от високомерие, а от спокойствие пред това, което можеше да му се случи. Те можеха само да се чудят, тия румъни, че неговите тънки бели ръце си бяха служили с тия оръжия.

Коженият куфар се оказа пълен с вещи и книжа на непознат език. От тях полицаите нищо не можеха да разберат, затуй ги натъпкаха обратно в куфара и поканиха заловения да тръгне пред тях към полицейския участък. Николай Филипович веднага прие тяхната покана със спокойствието, с което бе гледал да разбъркват и опипват пред очите му неговите вещи.

Наемателите на голямата къща, които току-що бяха изгасили тръстиковия покрив на ледника и сега стояха в градината с мокри крака и празни кофи в ръце, го изпращаха мълчалив поглед. Никой не издигна глас и не го поруга, защото го бяха считали досега за един тих, почти невидим съквартирант и всички бяха вярвали до днес, че той е някой руски княз, изпаднал в немилост пред царя, скрил се да живее в Галац край границата на своята родина. И в този миг, когато го гледаха да си отива с белезници на ръце, те се улавяха, че наистина не могат да се отрекат от мисълта, че той е бил истински княз. Сам хазяинът не можеше да възрази срещу това, защото именуемият Александър Главко се бе показал досега княжески щедър спрямо него.

Николай Филипович не удостои нито едного от тях със своя поглед. Те му бяха непознати и напълно чужди. Той си излезе от триетажната румънска къща в Галац тъй чужд, както бе живял цяла година в нея.

Когато биде изправен пред префекта на града, Николай Филипович каза, че се нарича Александър Главко.

— Ние предполагаме, че това име, което ни казвате, е измислено — възрази префектът. — Няма ли да ни съобщите истинското?

— Нищо повече не мога да ви кажа — отвърна Меледин.

Когато прегледаха книжата в кожения му куфар в присъствието на преводач, в него се намериха забранени книги и доклади, които веднага им отвориха очите с какъв човек имат работа.

Именуемият Александър Главко съхраняваше в куфара и много писма, както и няколко фотографически картички.

Един полицейски чиновник ги разгледа с любопитство, като очевидно диреше да открие нещо. Особено дълго се загледа в една, в която заловеният бе фотографиран с няколко свои приятели в Браила.

— Я гледай — извика чиновникът, — ти наистина си познавал този българин Христо Ботев?… Така и предполагах. Вчера го арестувахме в Браила.

Меледин остана видимо незасегнат от тази новина. Неговите оковани ръце не трепнаха от изненада. Те останаха да си висят спокойни, бели и хладни в своите белезници. Неговият опасен аристократичен профил не издаде никакво смущение, дори и любопитство, не!…

Той отдавна нищо не бе чул за Ботева. Неговият вестник „Дума на българските емигранти“ бе излязъл на бял свят миналата година, но след петия брой бе замлъкнал.

В този момент никой не можеше да разбере дали свързва арестуването на Христо Ботева в Браила със своето положение.

Или той бе достатъчно опитен да знае, че когато чорапът почне да се разплита, няма защо да хвърляш вината върху куките, които са го плели.