Яна Язова
Левски (42)

6. Тайният куриер

Три дена младият Ботев се въртя около Горния метох, дано види Серафима, но неговите усилия оставаха напразни. Сестра Харитина и сестра Ана ходиха с кошници на пазар и се върнаха. Малките ученици влизаха и излизаха от манастирската врата като рояк врабци. Те бяха радостни, защото се чувстваха пълновластни господари на метоха. Големите ученици, които гледаха на тях горделиво и често пъти понатупваха някое хлапе, бяха изчезнали. Катърът на госпожа Евпраксия редовно излизаше от голямата врата и отиваше на кратка разходка до реката. След малко той бавно се качваше нагоре по хълма, за да се прибере в метоха.

Игумения Евпраксия не излизаше никъде, вътре оставаше затворена и Серафима. Какво правеха те? Какво говореха за него? Много ли му се сърдеха? Мразеха ли го?… Тези въпроси се въртяха непрестанно в главата му.

Ако някой можеше да надникне в дълбочината на неговото сърце, щеше да види, че той е доволен всъщност от настъпилата тишина в метоха. Доволен, че училището е закрито, че учениците са разпръснати. Откакто се бе върнал в Калофер, той всеки ден виждаше как тези въоръжени с пищови хлапаци, които родителите им смятаха за деца, а чуждите хора — за момци с едва наболи бради и мустаци, всеки ден гледаха и обичаха Серафима като мъже.

Нима и ревнивата мъка на Делича не го издаваше? При това този хлапак продължаваше да иде в манастира. Младият Ботев си представляваше, че от сутрин до вечер Серафима го държи като кученце в нозете си, с поглед, предано вдигнат към нейното ангелско лице. Тази картина от три дена сам бе създал в своето въображение.

Истина, по няколко пъти от сутринта до вечерта Делича излизаше от метоха, като носеше нанизана на ръката си кошница с яйца, които предпазливо крепеше, наредени в слама, или торба брашно, или нещо зърнесто, но след като отнисаше своя товар, той пак се връщаше и оставаше продължително време да се върти из метоха.

При това защо той отнисаше толкова припаси на ръце или метнати на гърба си по каменната стълба на отсрещния хълм? „Сигурно отиваше да храни дяда си Хрисанта с пържени яйца, а шарените му пауни с хубави метохски зърна“ — мислеше младият Ботев. Но обстоятелството, че от три дни насам игуменията на Горния метох с такова старание отрупваше дяда Хрисанта с храни, продължаваше да го занимава.

На третия ден Делича се върна запъхтян от тичане в метоха и без да запита има ли да върши още нещо, хвърли празната конопена торба, която държеше в ръцете си, на масата. Сламената му коса беше разпиляна по всички посоки.

— Предаде ли житото? — скочи Евпраксия.

— Предадох — с кисела гримаса отговори момчето. Този път настроението му беше лошо.

— Да не ти се е случило нещо по пътя? — загрижено го запита Серафима.

— Не! — беше неговият кратък отговор.

Той пъхна тънките си като клечки ръце в джобовете си и без да чака да му намерят нова работа, излезе на двора, като си подсвиркваше.

— Проследи го! — каза Евпраксия. — Вън той е видял нещо неприятно и отива да го провери.

Серафима влезе в дългия коридор на дясното крило, който имаше много разклонения и прозорци, от които можеше да следва с поглед Делича. С тихо подсвиркване и потриване край стената той се измъкна от вратата на метоха, пъхна се в храстите на брега и Серафима го видя внимателно да се промъква нагоре по течението на реката. Той се скри зад една върба и надникна на една полянка, сред която бе натрупана голяма купа сено.

Тогава тя видя край купата сено да лежи по корем младият Ботев. Той гледаше с вдигната глава към вратата на метоха. Слънчевият залез осветяваше неговите широки, повдигнати рамене и черната му лъскава коса.

Серафима се върна при госпожа Евпраксия с новината, че Никола дебне младия Ботев, който лежи край купата сено в поляната на метоха.

— Това хлапе е ревниво към тебе като куче — каза Евпраксия.

Серафима се усмихна. Слънчевият залез хвърляше кървави отблясъци по млечнобялото й лице.

„Страшна красота!“ — каза си госпожа Евпраксия. — „Ти изглеждаш винаги равнодушна и спокойна пред човешкото страдание! Ти винаги се усмихваш!… Колко души живеят около тебе като пеперуди около свещта. Ти ще ги търпиш, докато тяхното летение ти е нужно. И после ще ги разпъдиш. И понеже те няма да имат сили да се махнат от тебе, а ще се притискат все по-близо и по-близо до твоя пламък, един ден ще изгорят. Когато това изгаряне се случи, ти ще отърсиш техните изгорели крила от себе си. Нима твоят пламък ще стане по-малко светъл и хубав от това?…“

„Дякона ти каза, че малкият Делич трябва да стане революционер, и ти не се поколеба да нанижеш на детската му ръка кошницата, в която под един пласт яйца лежат наредени в сламата револвери и патрони. Да метнеш на гърба му торба жито, в която има сабя и пушка. И тъй три дена хлапакът търчи от Горния метох към хълма «Св. Архангел», натоварен с опасни храни за дяда Хрисанта, изложен на смърт, ако ги заловят. Защото Делича ще остави да отрежат главата му, но няма да каже, че сестра Серафима е сложила патроните в брашното и револверите в големите хлябове, които носи на гърба си. И каква е неговата награда за този труд? Една усмивка, която ти отправяш към него, когато той отпочива върху коравото седалище на дървения стол. Колко е страшна човешката мъка!… Колко страда човечеството!…“