Яна Язова
Левски (160)

2. Човекът, когото духаше вятър

Скоро младият чужденец, който бързаше по широкия път на Полето, се загуби от очите на Евпраксия зад първите къщи на града и тя забрави за него. Когато и последните седем препълнени догоре с грозде кораби изкачваха с пронизително скрибуцане пътя край стените на Горния метох, госпожа Евпраксия мислеше, че все още има нужда от пари. Нейният черен керван даде път на колите и се заниза подир тях. Евпраксия леко смушка хълбоците на катъра и се нареди начело. Тя се готвеше с високо вдигната глава да влезе в Горния метох.

Какво бе нейното учудване, когато през широко разтворената врата на метоха тя намери да стои същият странен младеж, който бе избягал от нея през Полето.

— Ето този майчин син пак до мен стигна! — каза госпожа Евпраксия. — Вероятно на Полето не е могъл да ме познае.

Отново тя остана учудена от вида на младежа, който я чакаше през широко отворената врата. Той изглеждаше слаб и чуплив, изящен и високият му ръст приличаше на тънка восъчна свещ, духана от вятъра. Черните къдри на косата му хвърчаха, а неговите черни пламенни очи я гледаха като два въглена, сякаш вятърът, който духаше тогава човека, ги разпалваше до жарава.

— Мечтател! — реши отново госпожа Евпраксия, като вторачи своя грозен изследователски поглед в него. Катърът заби грамадните си копита в земята. Младият чужденец отскочи леко настрана и се засмя. Този скок той извърши с такава грация, сякаш литна, и смехът му, лек и приятен, се откъсна като лъх от неговите устни. После той със същата лекота заобиколи голямата глава на катъра и се приближи до неговата мълчалива и черна господарка.

— Целувам светата ви десница, майко на българския народ! — тихо каза той, като пое с тънката си, изящна ръка нейната груба тежка десница и сложи с трепетно благоговение устните си върху нея.

— Аз те видях на Полето — каза госпожа Евпраксия — и те помислих за чужденец. От Мъжкия манастир ли идеш?

— От манастира ида, милостива госпожо — с приятна усмивка отговори галантният млад мъж и като установи с поглед, че монахините са още твърде далеч, за да могат да го чуят, прибави с тих глас, — бързам да ви съобщя, че моят другар Дякона ще преспи тази нощ там, но утре, преди да се е пукнала зора, ще се намери тук, за което ви моли да направите съответните разпореждания.

По голямото и сурово лице на госпожа Евпраксия не трепна нито един мускул.

— Влез! — каза тя. — Бъди мой добър гост!

Младата Макрина, която бе дежурна при вратата, се засмя с блеснали очи. Тя от пръв поглед бе харесала чужденеца и сега се надяваше да го съпроводи до приемната стая, но госпожа Евпраксия зърна сестра Феврония, която прекосяваше двора.

— Сестро Феврония — извика тя. — Заведи този момък в приемната стая.

Погледът й сряза нажалените очи на Младата Макрина, която тихо си въздъхна и наведе глава. Нито един поглед, нито една усмивка не можеше да убегне от очите на светата майка Евпраксия. И като се прибираше в дежурната стая, тя промърмори: „Проклета жена!“

Когато игуменията влезе в дясното крило и отвори вратата на приемната стая, младият човек седеше прибрано и скромно на червения миндер. Дякона й пращаше различни хора по работа: селяни, занаятчии, търговци, учители, попове, просяци, кьорави, сакати, но никога досега един толкова учен на вид и добре облечен господин не бе идвал при нея от негово име. Тя изгледа тогова човека, като се мъчеше да открие каква професия има той и доколко и къде бе учил. В това време непознатият стана, извади от портфейла си едно откъснато парче от лист чиста бяла книга и й го подаде. Евпраксия мълчаливо бръкна в дълбокия вътрешен джоб на расото си, извади голям тефтер, прелисти го, намери в него друго парче, откъснато от също такава бяла книга, и го съпостави с неговото. Двете половинки напълно се съвпаднаха. Младият човек бе доверено лице, изпратено направо от Дякона. Евпраксия радостно се обърна към него:

— Кой си ти? Откъде идеш?

— Аз съм Ангел Кънчев. Ида с Дякона от Ловеч.

И като се усмихна скромно, прибави:

— Аз съм новият апостол. Тази година завърших земеделското училище в Табор, Чехословакия.

— Новият апостол! — каза госпожа Евпраксия. Вратата зад нея беше отворена, но такива работи повече не се криеха в метоха. Тя погледна човека. Припомни си как вървеше той из Полето, като че ли в онова безветрено време духан от вятър. Самият той приличаше на тънка восъчна свещ, която пламтеше. Този вятър, който духаше върху младия човек, може да духне свещта, можеше да духне пламъка на революционното дело. В нежната и крехка негова осанка имаше нещо съдбовно за грубите и безпощадни дела на революцията.

— Какъв апостол си ти? — запита най-сетне тя. — Значи ли това, че ти си дошъл да заместиш Дякона?

— Да го заместя? — учудено възкликна младият човек. — Изглеждам ли ви толкова много глупав? Кой може да замести Дякона?… Не, аз съм само негов смирен помощник, изпратен от БЦРК да изпълнявам неговите заповеди.

— Хм, значи, изпратиха още един! — недвусмислено заключи госпожа Евпраксия. — Чух, че преди три месеца, през лятото, БЦРК е изпратил един друг „помощник“ на Дякона, някого си Димитра Косовеца, когото Дякона не е решил още да ми представи. Питам се, какво значи това?

— Навярно досега не е имал време да стори това, милостива госпожо!

— Не лъжи! — веднага го сряза Евпраксия. — За светото дело всеки от нас е длъжен да говори само истината!… Моите сведения гласят, че на 30 юни този непознат човек Димитър Косовеца е срещнал за първи път Дякона в лозята край Сопот и от този ден е тръгнал с него да обикаля нашите хора и цяло Карловско. Три месеца Дякона се върти с този Димитър Косовеца, и все около мене. Заведе го в карловските бани, но не пожела да го доведе тук, да ми го представи. Питам се: защо?… Къде е сега този Димитър Косовеца?

— С Дякона в Мъжкия манастир.

— Ще го видя ли утре тук, в Горния метох?

— Предполагам, че Дякона ще ви направи това посещение сам.

Младият апостол наведе глава.

„Когато говориш с Евпраксия, знай, че говориш с майката на българския народ!“ — му каза Дякона, когато го изпровождаше от Мъжкия манастир. Затуй и той я поздрави с такива думи: „Целувам светата ви десница, майко на българския народ!“… — това не бяха негови думи, а думи на Дякона. — Тя превръща всички свои усилия, които са големи, и труда на шейсет верни и обучени от нея войници в оръжие, което аз разпращам вече по места, подготовлявани за бунта. Заедно с нейното оръжие към тия места пътуват коли, натоварени с жито, когато хората там купуват през май жито на пазара. Нейните коли пътуват навред, натоварени с царевица, сено за добитъка, сухари, шаяци за дрехи на селските „работници“ и тънки вълнени платове за градските, както и здрави, добре изработени вълнени чорапи.

„Знай, че Евпраксия не е човек, тя е символ! Символ на нашата свобода. Затуй, когато я видиш, ти се поклони пред нея.“

— Госпожо — каза скромно той, — чувствам се длъжен пред вас да обясня поведението на Апостола, което е продиктувано само от преданост към вас. От три месеца насам Апостола води навсякъде със себе си Димитър Общи, но той върши това по нареждане на БЦРК. Него обаче той не въвежда сред своите хора и аз наблюдавам лично, че не го запознава с членовете на образуваните досега от него комитети. Бай Димитър, който е по-възрастен от нас, много нещо е патил по света и не е глупав, схваща това държание на Апостола като недоверие и обида и често пъти, когато пътуваме заедно, го пита с намръщено лице: „Кога най-сетне ще ме сложиш на някаква работа?… Мислиш ли, че БЦРК ме прати тук да клинкам подир тебе на една кранта и да те чакам по цели дни в мръсните ханища, додето ти се срещаш насаме и разговаряш тайно със своите съмишленици? Тази работа каква е — народна ли, или пък си е лично твоя работа? Кажи ни да знаем!… Тук БЦРК ли командва, или ти командваш всичко?“

А Дякона го успокоява и въздържа, докато може според веселия си нрав:

— В България, бай Димитре — казва му той, — командва един БЦРК, който се казва народна воля. Тя изисква голяма тайна в работата, осторожност към себе си, затуй и народните хора не искат току-тъй изведнъж да ти се доверят и да ти се покажат. Засега ти си им непознат, но почакай, аз навред ги подготвям да те запознаят и те приемат като мой помощник. В нашата работа за нищо не ще да се прибързва. Но ти не си стягай душата! Скоро ще те сложа на добра работа. Пропътувай с мен, разгледай местата, а скоро ще видиш и хората!

— Разбрах — каза кратко Евпраксия. — Благодаря ти, че ме удостои, като каза истината пред мене!

— Ето, Дякона ни запозна снощи с един ваш съгражданин — Атанас Узунов, когото случайно срещнахме в манастира. Този момък заслужено произведе върху Дякона силно впечатление както с красотата на своето лице, така и с красотата на своя ум и той реши да го привлече към себе си. Момъкът се оказа склонен веднага да ни последва. Такъв запален патриот!… Огън и пламък! Той е роден за апостол!… Дякона каза, че ще го изпрати веднага на Сливенския комитет, който брои много членове, но няма хора за водачи.

Госпожа Евпраксия си спомни, че преди години бе съобщила на Дякона името на Атанас Узунов.

— Дякона добре е постъпил, като е решил да привлече в работа Атанас Узунова — каза тя. — А трябва ли да смятам, че като те изпраща направо при мене, Дякона те е удостоил с особено свое доверие?

— Засега аз пътувам навред с Апостола — скромно отговори Ангел Кънчев, — за да вляза във връзка с комитетската мрежа в цялата страна. Имам чест да съм назначен вече от него за касиер на Вътрешната организация и по пътя събирам редовните вноски от членовете на комитетите, както и особените извънредни дарения.

Тази обиколка на комитетската мрежа в България ние извършваме с Апостола не само за да се запознаем с работата, която ще има да вършим занапред, и с хората и местата, където ще я вършим, а носим навред и показваме на всички комитети Уставопроекта, или Наредата, която той е съставил за по-доброто уреждане и правилното функциониране на всички комитети. Ние разнасяме навред този Уставопроект, показваме го на всички работници за освобождението на българския народ, караме ги да си снемат преписи от него и да си дадат мнението по съдържанието му. След туй този Уставопроект ще се приеме от едно общо събрание, което Дякона възнамерява да събере в Букурещ, като всеки местен комитет изпрати за тази цел свой специален, избран с вишегласие пратеник, който да разисква и приеме в това събрание Уставопроекта от името на своя комитет. Едва тогава този Уставопроект ще стане устав, т.е. закон, по който ще се ръководят всички комитети в страната, ще се напечати и разпрати по всички революционни организации, за да им служи за ръководство и точно изпълнение.

— Дякона отново е замислил голямо дело — каза госпожа Евпраксия. — Той върши и го изпълнява тъй, щото народът сам да поеме освободителното дело в свои ръце и да се управлява сам по закона, одобрен от него с вишегласие. А това събрание, което е намислил да свика в Букурещ и на което всеки комитет ще изпрати свой представител, за да разисква по законопроекта, сиреч по революционните работи, и подаде своя глас, няма ли да е, млади момко, това събрание първият български парламент?

Ангел Кънчев погледна нейната тежка и груба десница, сложена на коляното й. Тя трептеше от вълнение. Обхванат от този огън, който гореше в гърдите й за свобода, увлечен, той стана и благоговейно целуна нейната тежка, разтреперана ръка.

— Бог да те благослови, сине мой — каза Евпраксия с развълнуван глас, — да влезеш като народен представител в нашето първо Народно събрание, което ще се свика в свободна България!

Двамата се изгледаха с очите на две поколения, но с едни и същи сълзи и с един блясък в тия очи, защото тия две поколения се бореха и мряха сега за един идеал.