Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

XXVIII
Книга на проклятието

1. Фалшивото писмо

Дякона бе обещал на отче Матея светопреображенски, че ще го намери подир два дни в Карлово. Но в часа на тръгването един таен куриер от Ловеч пристигна запъхтян в Татар Пазарджик и му връчи едно писмо, което Хашнови, жената и мъжът, бяха заръчали да му се предаде с най-голяма бързина. Такова известие от Хашнови можеше да бъде само много неприятно.

И наистина двамата доблестни стопани на неговото скривалище в Ловеч и верни пазители на тайната архива на Ловчанския революционен комитет с голяма тревога му съобщаваха, че в къщата им напоследък са били подхвърляни писма през рязката на вратата, с неговия подпис Ас. Дер. Кърджалъ̀. В тези писма се казвало да му донесат тефтера, който съдържал цялата комитетска архива, в еди-коя си колиба в лозята и там да го оставят, а всичко друго, каквото имат у тях, да изгорят!

Писмата били написани с почерк, който наподобявал неговия, и словата в тях били така нагласени, че да изглеждат, като че ли той ги е писал. Ако не били сигурни, че той е в Тракия, те биха могли да се излъжат, но сега силно се опасяват от нечие предателство и очакват с нетърпение неговите разпоредби къде да скрият комитетската архива.

Дякона, който мислеше, че писмото може да бъде само неприятно, остана поразен от голямата опасност, което то разкри пред очите му. Това не бе само пряката опасност от залавянето на комитетската архива, от арестите на комитетските членове, които биха последвали в Ловеч, и разгромяването на комитетското дело в града, който сам по себе си бе представлявал до днес вътрешен Централен революционен комитет за цялата страна, а свидетелстваше за един вече извършен разгром в здравата снага на ловчанската организация.

Кой, или кои бяха тия, които искаха по този подъл начин да се доберат до комитетската архива, за да я унищожат или предадат в ръцете на врага? Кой имаше интерес да извърши това?… Дали някой, който се чувстваше застрашен да не би комитетската архива да остане да съществува и да се разкрие и залови от властта, или някой, който за няколко лири бе продал душата си на дявола?

Кой можеше да бъде заинтересуван в такова грозно дело?

Двамата първи членове на комитета Марин Поплуканов и Димитър Пъшков бяха държани две седмици в затвора на ловчанския конак и на 13 ноември откарани в София, за да бъдат съдени от съда на Мазхар паша. Следователно те не можеха да участват в това отвратително дело.

Кой бе останал на свобода от членовете на управителното тяло на Ловчанския частен комитет?

Поп Кръстю…

Това име за първи път изникна в съзнанието на Дякона, блесна в него и освети лицето на ловчанския свещеник с нова светлина.

„Как тъй поп Кръстю е останал на свобода? — запита се за първи път Дякона. — Поп Кръстю, председателят!…“ Въпросът, защо именно председателят е незаловен, изведнъж се изправи пред него важен и съдбоносен. Този въпрос изискваше бърз и незабавен отговор.

Защо?… Димитър Общи, ако познаваше членовете на комитета и ги бе посочил поименно, толкова по-добре познаваше той председателя поп Кръстю. Защо не бе издал него? Или ако поп Кръстю е бил също така издаден, защо не е бил заловен досега от властта?…

Ако поп Кръстю бе застрашен и очаква да се случи с него това, което се е случило вече на Димитра и Марина, твърде вероятно е именно той да е потърсил начин да се отърве от комитетската архива. Тогава властта няма да може да остави пред него нещо черно на бяло, с което да го уличи в неговата революционна дейност.

При това кому другиму освен само на поп Кръстю прилягаше да пише?… Само той можеше да уподоби почерка на Дякона, понеже като председател на комитета той получаваше писма, саморъчно написвани и подписвани от него. Само поп Кръстю разбираше от почерк и от особености на стила. Останалите на свобода членове на комитета бяха или много слабо грамотни, или съвсем безкнижни.

Дякона остана да стои неподвижен и дълбоко замислен, а поп Кръстю продължаваше да стои пред него в целия си ръст.

Кой бе поп Кръстю? Познаваше ли го той добре?

Той знаеше поп Кръстю като предан и енергичен работник на светото дело. Той бе даровит книжовник и умен човек. Тези неоспорими негови качества придаваха твърдост и непоколебимост на председателското място в Ловчанския комитет, което поп Кръстю заемаше.

Ако поп Кръстю се бе решил да прехвърли подправени писма в двора на Хашнови, то вършил ли го е той, защото се е почувствал застрашен и затуй е побързал да хване комитетската архива в ръце и да унищожи всички улици против себе си?

От страх ли можеше да е било извършено това дело, или от друго по-лошо нещо?… Защо поп Кръстю е останал на свобода?…

Кой, кой е поп Кръстю?…

Додето от всички страни на България пристигаха тайни куриери, които носеха гласове: „Дяконе, бягай, спасявай се!“… — само поп Кръстю му бе изпратил писмо, в което го викаше да отиде в Ловеч, като завършваше с тези думи:

„Мене ако питаш, аз бих рекъл да дойдеш да се споразумейме какво и как има да работим.“

Изведнъж тази покана на поп Кръстю да се яви в техния град, застрашен в това време най-много от всички градове в България, се показа сега в нова, неочаквана светлина пред очите на Дякона.

— Веднага трябва да отида там! — каза той високо на всички, които бяха дошли да го изпроводят. — Трябва да прибера и вдигна всички книжа и комитетски суми, защото Димитър Общи познава всички работници в този град!

— С най-голяма бързина се върни в Ловеч! — обърна се той към тайния куриер, който с вперени в него очи очакваше заповед да тръгне на път. — И предай на Хашнови това кратко писмо: „Всичко, кой каквото има с мен, да оставя у Николчо Сирков и оттам ще получава. Скоро ще дойда в Ловеч сам да видя и разбера всичко, каквото се върши във вашия град!“

Когато тайният куриер се впусна навън, свил до гърдите си неговата писмена заповед, отец Давид, един от най-добрите членове на Татарпазарджишкия окръжен център, стана и се обърна към Дякона с такива думи:

— Апостоле, Ловеч гъмжи от шпиони. Там те са повече, отколкото навсякъде другаде. В Ловеч да отидеш, направо значи да влезеш в устата на вълка, да влезеш в ръцете им, без да си дадат голям труд да те хванат. Позволи ми да замина преди тебе и да разгледам навсякъде какво има по твоя път и още да изуча положението на работите в града…

— Защо не? — каза Дякона, като помисли за миг. — Замини!

И като стана, втори път се обърна към него:

— Аз ще се движа по пътя за Пловдив, Карлово, Сопот и Троян. Ще имаш време да разгледаш и разбереш добре какво се върши в Ловеч и на връщане да ме посрещнеш в някой от тия градове.

Един слаб и висок момък стана от дъното на стаята и се приближи до Апостола с тиха и светла усмивка на уста. Неговото лице изглеждаше останало без капка кръв, а високата му снага, лишена от здраве, приличаше на дълъг клон, превит на върха от продължителна буря. За него се говореше в града, че жълт вятър духа и превива от върха високата снага на младия Никола Ръжанков.

— Апостоле — каза той кротко, — позволи ми да дойда с тебе, да прехвърлим заедно Балкана и да те придружа до Ловеч!

Дякона го погледна, усмихна се с братска усмивка и сложи ръката върху слабите му, прегърбени рамене.

— Сега е най-опасно да се върви с мене — каза той. — Ти не се ли боиш?

— Не — отговори спокойно момъкът. — Предпочитам да умра на бесило или когато се бия за тебе!

— Щом е така, приемам те за мой спътник! — весело отговори Дякона.